— Знаех си, че е нещо специално.
— Няма да съм далече — рече Кормия.
— Което е добре.
Кормия излезе от стаята и се постара да затвори вратата тихо.
— Госпожо?
Погледна зад себе си.
— Фриц? Мислех, че си отнесъл подносите.
— Направих го. — Той вдигна букета, който държеше. — Трябваше да донеса това.
— Какви прекрасни цветя!
— За дневната на втория етаж са. — Той измъкна една бледолилава роза. — Тази е за вас, господарке.
— О, виж ти, благодаря. — Тя поднесе нежните й листенца към носа си. — О, колко прекрасно.
Кормия подскочи, когато нещо се отърка в крака й.
После се наведе и прекара ръка по черния коприненомек гръб на котарака.
— Здравей, Бу.
Котаракът измърка и се притисна в нея, а изненадващо силното му тяло я помести.
— Обичаш ли рози? — попита тя и поднесе цветето към него.
Бу тръсна глава и побутна свободната й ръка, като настояваше за още внимание.
— Обожавам този котарак.
— И той ви обожава — каза Фриц и после се поколеба. — Ако позволите…
— Какво има?
— Господарят Фюри е долу в офиса си в тренировъчния център и мисля, че малко компания ще му се отрази добре. Може би вие…
Котаракът измяука силно и изприпка по посока на главното стълбище, махайки с опашка. Изглеждаше така, все едно, ако имаше ръце, би сочил надолу към фоайето.
Икономът се засмя.
— Мисля, че негово височество Бу е съгласен.
Котаракът измяука отново.
Кормия стисна здраво дръжката на розата. Може би идеята беше добра. Трябваше да каже на Примейла, че си тръгва.
— Бих се радвала да видя негова светлост, но сигурен ли си, че сега е…
— Но да, разбира се! Ще ви отведа при него.
Икономът отиде забързано до дневната и се върна почти незабавно. Походката му беше бодра, а лицето му сияеше, като че вършеше много приятна задача.
— Хайде, да тръгваме, господарке.
Бу измяука отново, тръгна пред тях надолу по стълбите и после наляво към облицованата в черно врата, скрита в ъгъла. Икономът набра кода върху панел с изписани върху него цифри и отвори вратата, която се оказа стоманена и с дебелина петнайсет сантиметра. Кормия последва Фриц по няколкото стъпала надолу… и се озова в тунел, който изглеждаше безкраен и в двете посоки.
Огледа се наоколо и придърпа яката на робата си по-високо. Беше странно да чувства клаустрофобия насред такова голямо пространство, но беше напълно наясно, че се намира в капан под земята.
— Между другото, кодът е 1914 — съобщи икономът, докато затваряше вратата зад гърба им, а после провери дали ключалката е щракнала добре. — Това е годината на построяване. Трябва да въвеждате кода върху тези панели, за да преминавате през всяка от вратите по пътя. Тунелът е изработен от бетон и стомана и заварен в краищата си. Всичко се контролира от охранителната система. Има камери — той посочи към тавана — и други устройства за следене. В безопасност сте, както ако бяхте на земята в самата къща.
— Благодаря — усмихна се тя. — Почувствах се… малко притеснена.
— Напълно разбираемо, мадам.
Бу се отърка в нея, като че й казваше нещо или стискаше ръката й окуражаващо.
— Насам. — Икономът тътреше крака, а сбръчканото му лице грееше. — За господаря ще е истинско удоволствие да ви види.
Кормия го следваше с розата в ръка. Докато вървяха, се опита да състави подходяща реч за сбогуване в главата си и се почувства леко раздвоена.
В началото се беше съпротивлявала на съдбата в нежеланието си да бъде Първа избраница. А сега, когато получаваше исканото, скърбеше за загубата, която вървеше в комплект с така жадуваната свобода.
Горе в коридора със статуите Джон отвори вратата на стаята до своята и светна лампата.
Куин влезе предпазливо в спалнята, като че се тревожеше да не би да има кал по подметките на ботушите му „Ню Рокс“.
— Хубава стая.
— Аз съм в съседната — изписа с пръсти Джон.
И двамата получиха съобщение на телефоните си по едно и също време. Беше от Фюри. Часовете за следващата седмица са отменени. Моля, влезте в защитената уебстраница за повече информация.
Джон поклати глава. Часовете бяха отменени. Клиниката — съсипана. А Леш беше отвлечен… и вероятно измъчван. Последствията от случилото се в съблекалнята не спираха.