След напускането на краля Джон се замисли за Блей. Наистина трябваше да е заедно с тях във всичко това.
— Бих искал да отида в „Зироу Сам“ — изписа.
— Защо? Мислиш, че това ще накара Блей да излезе ли? — Куин отиде при куфарчето и зареди и второто оръжие. Пълнителят тихо се плъзна на мястото си и щракна.
— Трябва да ми кажеш какво става. Веднага.
Куин надяна кобурите и пъхна пистолетите под двете си мишници. Изглеждаше… могъщ. Смъртоносно силен. С късо подстриганата си тъмна коса, с пиърсинга на ухото и татуировката под синьото си око, ако Джон не го познаваше, би се заклел, че изглежда като брат.
— Какво е станало межди теб и Блей?
— Отрязах го, при това по жесток начин.
— Мили боже… Защо?
— Бях на път да вляза в затвора за убийство, нали помниш? Притесненията му за мен го разяждаха. Щеше да съсипе живота си. По-добре да ме мрази, отколкото да е сам до края на живота си.
— Без да се обиждаш, но наистина ли значиш толкова много за него?
Разноцветните очи на Куин се заковаха в тези на Джон.
— Да. И не задавай никакви въпроси на тази тема.
Джон умееше да разпознае границата, когато я видеше. Образно казано, току-що се беше натъкнал на бетонна стена с бодлива тел над нея.
— Все пак искам да отида в „Зироу Сам“ и също така искам да му дам възможност да се срещне с нас.
Куин измъкна тънко яке от сака си и беше видно, че се опитваше да се овладее, докато го обличаше. Когато се обърна, характерната тарикатска усмивка се беше върнала на лицето му.
— Вашите желания са заповед за мен, принце мой.
— Не ме наричай така.
На излизане Джон написа съобщение на Блей с надеждата, че той в крайна сметка ще се появи. Може би, ако бъдеше достатъчно тормозен, щеше да се предаде.
— Как да те наричам? — попита Куин и се втурна да отвори вратата с театрален жест. — Би ли предпочел „монсеньор“?
— Ще престанеш ли?
— Какво ще кажеш за доброто старо „господарю“? — Джон хвърли убийствен поглед през рамо и Куин повдигна рамене. — Добре, тогава ще използвам „глупако“. Сърди се на себе си, дадох ти право на избор.
31.
Имаше две неща, обичани от глимерата повече от всичко друго — хубаво парти и хубаво погребение.
С убийството на родителите на Леш те щяха да получат и двете.
Фюри седеше пред компютъра в офиса на тренировъчния център, а главоболието се беше загнездило зад лявата му очна ябълка. Имаше чувството, че Магьосника използва шило за лед върху очния му нерв.
Всъщност е бургия, приятел, поправи го Магьосника.
Да, помисли си Фюри. Разбира се, че е това.
Сарказъм ли долавям, попита Магьосника. Добре. Ти реши да бъдеш наркозависим и разочарование за братята. Сега, когато го постигна, започна да се държиш нагло. Може би трябва да проведеш семинар за останалите. Десетте стъпки на Фюри, син на Агъни, към успешното ви превръщане в пълни неудачници.
Да поставя ли аз началото? Да започнем с основното: раждаш се.
Фюри опря лакти от двете страни на лаптопа и потърка слепоочията си в опит да остане здраво стъпил на земята в реалността, вместо да се озове в покрития с кости свят на Магьосника.
Екранът на компютъра примигна и той се втренчи в него, замислен за всички глупости, изпращани до официалния имейл на Братството. Онези от глимерата просто не схващаха ситуацията. В съобщението, изпратено до тях, той беше докладвал за нападенията и беше призовал аристокрацията да напуснат Колдуел и да потърсят убежище в обезопасените си къщи. Беше внимателен с използваните думи, за да не всява паника, но явно никак не ги беше стреснал.
Всеки бе помислил, че убийствата на техния лийдайър и неговата шелан ще бъдат единствените.
Боже, Обществото на лесърите беше причинило толкова много смърт през последните две нощи… и ако се съдеше по реакцията на глимерата, щеше да има и още. Скоро.
Леш знаеше къде живее абсолютно всяко аристократично семейство в града, така че имаше сериозна вероятност голяма част от глимерата да е в опасност. И горкото хлапе нямаше защо да дава всички адреси. Ако лесърите се доберяха само до няколко от домовете, щяха да получат достатъчно информация за толкова много други от тефтерите с адреси, покани за партита, дневници за срещи. Резултатът от проговарянето на Леш щеше да бъде като от земетресение, ударило разлом — нямаше да остави нищо след себе си.