Докосването му беше по-добро от каквито и да било думи на успокоение по толкова много причини, но най-вече защото ако се беше опитал да говори, щеше да се наложи да спре онова, което правеше, а това би било истинско престъпление.
Точно когато си мислеше, че ще се разпадне, я заля нова вълна от енергия, отнасяйки я на далечно място, докато тялото й се движеше ритмично. Обзелото я сладостно напрежение в миг се освободи и й донесе такова удовлетворение, че в очите й бликнаха сълзи и тя изкрещя нещо… или може би не беше нищо, само експлозивно изскочил дъх.
Когато всичко свърши, Примейлът вдигна глава, а езикът му направи едно последно бързо движение, преди да се отдели от нея.
— Добре ли си? — попита той, а очите му бяха широко отворени и жълти.
Тя отвори уста, за да отговори. От там не излезе нито звук и тя само кимна.
Примейлът облиза бавно устните си, излагайки на показ кучешките си зъби… и желанието му стана още по-очебийно, когато закова поглед в шията й.
Да отметне глава на една страна и да му предложи вената си, изглеждаше най-естественото нещо на света.
— Вземете от мен — обърна се към него тя.
Очите му проблеснаха и той се нахвърли върху тялото й, целувайки корема и поспирайки на едно от зърната, като му отдели особено внимание. В следващия миг зъбите му бяха върху шията й.
— Сигурна ли си?
— Да… О, боже!
Заби ги рязко и дълбоко. Случи се толкова бързо… точно както си го беше представяла. Той беше брат с потребност от животоподдържащата течност, а тя не беше чуплива вещ. Отдаде му се и той я прие, но у нея започна да се заражда друга дива потребност.
Размърда се на масата и разтвори краката си.
— Вземете ме. Докато се храните… бъдете в мен.
Без да се отделя от шията й, той изръмжа и започна да разкопчава панталоните си, а токата на колана му се удари в масата. Дръпна я грубо надолу, хвана я за коленете и ги повдигна рязко.
Усети топлия и твърд допир…
Но тогава той спря.
Захапката му постепенно отслабна и прерасна в целувка. После той застина напълно неподвижен, с изключение на вдишването и издишването. Тя още можеше да почувства желанието му за секс, можеше да подуши наситения му аромат, усещаше нуждата му от нейната кръв, но той не помръдваше, въпреки че тя беше готова да му предостави всичко това.
Отдръпна се от нея, леко положи краката й на масата и я повдигна, заравяйки глава в рамото й.
Тя го прегърна нежно. Огромната тежест на мускулите и костите му беше балансирана между пода и масата, така че да не я смаже.
— Добре ли сте? — продума тя в ухото му.
Той поклати глава и се притисна още по-плътно в нея.
— Трябва да ти кажа нещо.
— Какво ви тревожи? — Тя погали рамото му. — Споделете с мен.
Той каза нещо, което тя не долови.
— Моля?
— Аз съм… девствен.
32.
— Тази вечер? — попита Хекс. — Отиваш на север тази вечер?
Рив кимна и продължи да оглежда архитектурните планове за новия си клуб. Листовете хартия бяха опънати на бюрото му и покриваха всички други документи, намиращи се там.
Не. Не искаше точно това. Пространството беше прекалено открито. Искаше разпределение, съставено от безброй малки кътове, където посетителите можеха да потънат в сенките. Разбира се, имаше нужда от дансинг, но не с квадратна форма. Искаше нещо необичайно. Страховито. Загадъчно, заплашително и много елегантно. С атмосфера, напомняща за Едгар Алан По и Джак Изкормвача, но използваните материали щяха да бъдат никелиран хром и черно лъскаво стъкло. Викторианската епоха в съчетание със съвременна готика.
Този боклук пред него напомняше на всеки друг клуб в града.
Бутна чертежите настрани и погледна часовника си.
— Трябва да вървя.
Хекс скръсти ръце пред гърдите си и застана пред вратата на офиса.
— Не, няма да дойдеш.
— Държа.
— Дали не изживявам отново неприятен спомен? Не разигравахме ли същото по-миналата вечер? Както и около още сто други вечери преди това. Отговорът е „не“ и винаги ще остане такъв.