— Защо? — сопна се тя. — Така и не разбрах защо позволяваш на Трез да идва.
— С Трез е различно. — Рив облече самуреното си палто и отвори чекмеджето на бюрото. Новите два четирийсеткалиброви пистолета марка „Глок“ пасваха идеално в кобурите под костюма му.
— Знам какво правиш. С нея.
Рив замръзна на място. После продължи със заниманието си.
— Разбира се, че знаеш. Срещам се с нея, давам й парите и си тръгвам.
— Това не е всичко.
Той оголи кучешките си зъби срещу нея.
— Напротив, всичко е.
— Не е. Това ли не искаш да видя?
Рив изскърца със зъби и й отправи убийствен поглед от другия край на кабинета.
— Няма нищо за гледане. Точка по въпроса.
Хекс не отстъпваше често, но имаше достатъчно здрав разум да не продължава да го притиска. Въпреки гнева, четящ се в очите й, тя каза:
— Промените в графика не вещаят нищо добро. Тя обясни ли ти защо?
— Не. — Той тръгна към вратата. — Става дума за обикновен бизнес, както винаги.
— Това никога не е обикновен бизнес. Забравяш този момент.
Замисли се за всичките години, в които беше ангажиран с тази гадост, и за това, че бъдещето не обещаваше нищо различно.
— Много грешиш по въпроса за забравянето. Повярвай ми.
— Кажи ми, ако тя опита да те нарани, би ли я прострелял смъртоносно?
— Все едно не си ми задавала този въпрос.
Темата на целия разговор го караше да желае да одере кожата си и да я изпрати на химическо чистене. Това, че Хекс насочваше вниманието му към нещо, което той не желаеше да обмисля прекалено, беше абсолютно неприемливо.
Истината беше, че с някаква своя част харесваше онова, което вършеше веднъж месечно. И тази реалност бе абсолютно непоносима, когато бе в света, който обитаваше през повечето време, онзи свят, в който допаминът му позволяваше да съществува, един относително нормален и жизнен свят.
Тази малка частица грозота в сърцето му беше нещо, което със сигурност не възнамеряваше да споделя с никого.
Хекс сложи ръце на кръста си и вирна брадичка — типичната й поза, когато се караха.
— Обади ми се, когато приключиш.
— Винаги го правя.
Той събра чертежите, взе чантата си с вещи, необходими му за един ден и напусна офиса. Трез чакаше в бентлито и когато видя Рив, освободи шофьорското място.
Рив чу в главата си дълбокия и мелодичен глас на мавъра: Ще бъда там след половин час, за да огледам обстановката и да проверя бунгалото.
— Добре.
Кажи ми, че не си взимал медикаменти.
Рив го потупа по рамото.
— Не и през последния час. И, да, имам противоотрова.
Добре. Карай внимателно, загубеняко.
— Не, ще се целя в движещи се камиони и заблудени сърни.
Трез затвори вратата и отстъпи назад. Скръсти ръце пред масивния си торс и се усмихна леко, а белите му зъби се откроиха върху красивото мургаво лице. За миг зелените му като оливин очи проблеснаха — неговият еквивалент на намигане.
Ривендж потегли, доволен, че Трез му беше подкрепление. Мавърът и брат му Ай Ем можеха да се похвалят с колекция от трикове, способни да впечатлят дори един симпат. Все пак те бяха членове на кралското семейство на с’Хисбе на Сенките.
Рив погледна към часовника в колата. Трябваше да се срещне с Принцесата в един през нощта. Като се имаше предвид, че пътуването на север щеше да отнеме два часа, а сега беше единайсет и петнайсет, щеше да му се наложи да кара като прилеп, избягал от ада.
Замисли се за Хекс. Дори не искаше да знае откъде тя бе научила за секса… и се надяваше да продължи да уважава желанието му и да не се спотайва в сенките.
Тормозеше се, задето тя бе наясно, че той е чисто и просто една курва.
От една страна, Фюри не можеше да повярва, че думите „Аз съм девствен“ бяха излезли от устата му. От друга, се радваше, че ги беше изрекъл.
Нямаше представа какво мисли Кормия. Тя беше напълно притихнала.
Беше се отдръпнал достатъчно, че да прибере пениса си в панталона и да закопчае ципа, после оправи нейната роба, като съедини двете половини и закри красивото й тяло.
В настъпилата помежду им тишина той крачеше из стаята, като изминаваше разстоянието между вратата и насрещната стена и после обратно.
Очите й следяха всяко негово движение. Боже, за какво ли си мислеше?