Порочно нередна.
Докато я очакваше в библиотеката, той се помоли на Господ тя да не сваля робата си, както бяха постъпили другите.
— Ваша светлост?
Той погледна през рамо. Избраницата стоеше пред отворените двойни врати на помещението, а бялата й роба се стелеше по пода. Стройното й тяло имаше царствена осанка.
Тя се поклони ниско.
— Желая ви всичко най-хубаво за тази вечер.
— Благодаря ти. И аз на теб.
Когато се изправи, очите й срещнаха неговите. Бяха зелени. Също като на Кормия. Имаше нужда от цигара.
— Имаш ли нещо против да запаля?
— Разбира се, че не. Ето, нека ви поднеса пламък. — Преди той да успее да й каже да не си прави труда, тя беше взела кристалната запалка и я доближи към него.
Фюри постави ръчно свитата цигара между устните си, а тя отвори запалката. Той я взе от ръцете й и каза:
— Не се тревожи. Мога и сам.
— Разбира се, Ваша светлост.
Камъчето издаде стържещ звук и жълтият пламък се появи. Тя отстъпи назад и заоглежда стаята.
— Напомня ми за дома — промълви.
— С какво?
— Всички тези книги. — Тя доближи рафтовете и докосна някои от кожените подвързии. — Обичам книгите. Ако не бях обучена в тайните на ерос, бих искала да стана летописец.
Тя изглеждаше толкова спокойна и по някаква причина това го притесни. Което беше глупаво. С останалите се чувстваше като омар в ресторант за морски деликатеси. С нея просто водеха обикновен разговор.
— Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— По своя воля ли си тук?
— Да.
Отговори с толкова равен тон, че прозвуча някак механично.
— Сигурна ли си?
— Отдавна искам да служа на Примейла. Винаги съм била непоколебима в това си желание.
Изглеждаше напълно искрена… но нещо не беше наред. И после той осъзна какво беше то.
— Не мислиш, че ще избера теб, нали?
— Не.
— Защо?
Чувствата й започнаха да личат, тя сведе глава, повдигна ръце и преплете пръсти.
— Бях доведена тук да се срещна с господаря Джон Матю след неговото преобразяване. И той… ме отблъсна.
— Как?
— След като беше претърпял промяната, аз го изкъпах, но той ме отблъсна. Обучена съм да служа сексуално и бях готова да го направя, но той не ме пожела.
— И според теб това значи, че няма да избера теб?
— Директрис настояваше да дойда, но това е само признак на уважение към вас. Възможност да можете да прецените всички нас. Нито тя, нито аз очакваме да ме провъзгласите за Първа избраница.
— Джон Матю обясни ли защо не… — Защото повечето мъже бяха сексуално неудържими веднага след преобразяването.
— Тръгнах си веднага щом бях помолена за това. Това е всичко. — Тя го стрелна с поглед. — Господарят Джон Матю е мъж с достойнство. Не е в природата му да влиза в подробности за недостатъците на другите.
— Сигурен съм, че не е било заради…
— Моля ви, може ли да спрем да говорим на тази тема, Ваша светлост?
Фюри изпусна дим с аромат на кафе.
— Фриц каза, че си била в стаята на Кормия. Какво правеше там?
Настъпи дълго мълчание.
— Беше нещо лично между две сестри. Аз, разбира се, бих ви казала… ако ми наредите да го направя.
Той не можеше да не оцени кротката въздържаност в гласа й.
— Не, всичко е наред. — Изкушаваше се да попита дали Кормия е добре, но знаеше отговора. Не беше добре. Не по-добре от него самия.
— Бихте ли желали да си тръгна? — попита Лейла. — Знам, че Директрис е подготвила други две мои сестри, които са нетърпеливи да ви поздравят.
Точно както тези от предишната нощ. Развълнувани. Готови да услужат. Смятащи за привилегия срещата с него.
Фюри доближи цигарата до устните си и дръпна бавно.
— Ти не изглеждаш много развълнувана.
— За това, че ще дойдат сестрите ми ли? Разбира се, аз…
— Не, заради срещата с мен.
— Напротив, нетърпелива съм да бъда с мъж. Обучена съм за това и искам да служа повече от всичко. Рейдж и Вишъс не се възползват от всички услуги, които предлагам, и е истинско бреме да стоиш неупотребена… — Очите й се върнаха обратно върху книгите. — Имам чувството, че съм поставена на някакъв рафт. Че в мен е вложена историята на живота ми, но си стоя непрочетена.
Боже, толкова добре му беше познато това чувство. Имаше усещането, че вечно чака нещата да се успокоят, да се сложи край на драмата, да може да поеме дълбоко дъх и да започне да живее. Каква ирония. Звучеше, сякаш Лейла се чувства по този начин, защото в живота й не се случваше нищо. Той се смяташе за непрочетен, защото прекалено много неща се бяха случили за много продължително време.