То пък всъщност, намерил се кой да критикува.
Майката на Блей стисна ръката на Куин и прошепна:
— Радвам се, че се върна, преди да сме потеглили. — После продължи по-високо: — Добре, почистих хладилника, а в килера няма нищо нетрайно. По-добре да отида да извадя бижутата си от сейфа.
— Боже — изписа Джон, когато тя излезе от стаята, — колко време ще отсъствате?
— Не знам — отговори Блей. — Известно време.
В последвалото дълго мълчание Джон не спираше да мести поглед от единия към другия. Най-накрая изсумтя и изписа:
— Добре, това е тъпо. Какво се е случило между вас двамата?
— Нищо.
— Нищо — кимна Блей през рамо. — Вижте, трябва да се кача горе и да довърша опаковането на багажа…
Куин бързо го прекъсна.
— Да, и ние трябва да вървим.
— Не. — Джон отиде до стълбите. — Ще се качим с теб в стаята ти и ще изясним всичко още сега.
Когато Джон постави крак на първото стъпало, на Куин му се наложи да го последва заради новите си задължения, а Блей тръгна с тях, защото природата му не позволяваше да бъде лош домакин.
Когато се озоваха горе, Джон затвори вратата зад тях и сложи ръце на кръста си. Докато наблюдаваше ту единия, ту другия, той приличаше на родител, изправил се пред непокорните си деца и бъркотията, създадена от тях на пода.
Блей отиде до дрешника си и го отвори. Зърна отражението на Куин в огледалото в цял ръст и очите им се срещнаха за миг.
— Хубаво бижу имаш — отбеляза Блей, загледан във веригата, маркираща новия статут на Куин.
— Не е бижу.
— Не, не е. Радвам се за вас двамата. Наистина се радвам. — Той извади един анорак… което значеше, че семейството наистина щеше да пътува в „южна посока“, но към Антарктика или пък щяха да отсъстват най-малко до зимата.
Джон тропна с крак.
— Времето ни свършва, загубеняци.
— Съжалявам — промърмори Куин. — За казаното от мен в тунела.
— Казал си за това на Джон?
— Не.
Блей хвърли якето си в сака „Прада“ и погледна към Джон.
— Той мисли, че го обичам. Че… съм влюбен в него.
Джон бавно отвори уста.
В стаята прозвуча смехът на Блей, който секна изведнъж, като че гърлото му се беше стегнало.
— Да, ако щеш, вярвай. Аз — влюбен в Куин, който ако не е вкиснат, е като разгонен пес и се държи като палячо. Но знаеш ли кое е най-откаченото в тази история?
Куин се напрегна, когато Джон поклати глава.
Блей наведе поглед към сака си.
— Той е прав.
Джон се втрещи, все едно някой бе забил метален шип в крака му.
— Да — каза Блей. — Затова не ми се получаваше много добре с жените. Никоя от тях не може да се сравни с него. Нито пък някой друг мъж, между другото. Така че съм тотално прецакан. Но това не е негова работа, нито твоя.
Боже, помисли си Куин. Не беше ли това седмицата на откровенията!
— Съжалявам, Блей — каза той, защото не знаеше какво друго да направи.
— Да, сигурен съм, че е така. Това прави ситуацията толкова конфузна. — Блей взе якето си в ръка и метна сака „Прада“ на рамо. — Но всичко е наред. Напускам града за известно време. При вас двамата нещата са се подредили. Това е страхотно. Сега трябва да тръгвам. След няколко дни ще ви напиша съобщение.
Куин беше готов да се обзаложи, че съобщението щеше да е адресирано до Джон.
По дяволите.
Блей се обърна.
— До скоро.
Когато най-добрият му приятел в целия свят му обърна гръб и пое към вратата, Куин отвори уста и се помоли от там да излязат верните думи. Нямаше резултат и той се помоли от там изобщо да излезе нещо. Каквото и да е.
Изведнъж от долния етаж се разнесе силен писък.
Майката на Блей.
Тримата изхвърчаха от спалнята, като че вътре се беше задействала бомба, забързаха по коридора и се спуснаха надолу по стълбите. В кухнята установиха, че кошмарът на войната е влязъл в дома.
Лесъри. Двама. В семейния дом на Блей.
И единият от тях държеше здраво майка му през гърдите.
Блей нададе див вой, но Куин го спря, преди да се е втурнал напред.
— В гърлото й е опрян нож — просъска Куин. — Ще я нареже на филийки, без да се замисли.