— Трябва да се махаме оттук — каза той, без да се обръща конкретно към някого.
Те се качиха горе, натовариха куфарите в лексуса на бащата на Блей и преди Куин да е преброил до три, Блей и баща му изчезнаха в мрака.
Всичко стана толкова бързо! Нападението, боят, евакуацията… сбогуването, което така и не беше изречено. Блей просто се беше качил в колата и бяха потеглили с багажа си. Но какво друго можеше да се направи? Сега едва ли беше моментът за безкрайни приказки, и то не само заради посещението на лесърите.
— Мисля, че трябва да си тръгваме.
Джон поклати глава.
— Искам да остана. Ще се появят още, когато убитите от нас не се завърнат.
Куин се огледа из дневната, превърната във веранда благодарение на изпълнението на Блей. В къщата имаше много за плячкосване и мисълта, че дори пакетче носни кърпички от дома на Блей би могло да попадне у лесърите, възбуди гнева му до крайност.
Джон започна да пише съобщение на телефона си.
— Ще уведомя Рот за случилото се и ще му кажа, че сме тук. Обучени сме за това. Време е да започнем да действаме.
Куин беше напълно съгласен с него, но беше убеден, че Рот няма да одобри.
Джон получи отговор само миг по-късно. Първо го прочете, а после се усмихна и му показа екрана.
Съобщението беше от Рот. Съгласен съм. Обадете се, ако имате нужда от подкрепление.
Мили боже… Те бяха станали участници във войната.
35.
Рив спря бентлито си при южния вход на парка „Блак Снейк“. Покритият с чакъл паркинг беше малък, достатъчен едва за десет коли, и за разлика от другите, затворени за през нощта, този винаги беше достъпен, защото се използваше от обитателите на бунгалата. Когато излезе от колата, той взе бастуна си, но не защото се нуждаеше от него за равновесие. Образите пред очите му се бяха оцветили в червено някъде по средата на пътуването и сега тялото му беше съвсем живо, а осезанието му се беше възвърнало напълно.
Преди да заключи, натика самуреното си палто в багажника, защото колата се набиваше на очи достатъчно много и без руска кожа на стойност двайсет и пет хиляди долара, изложена на показ. Увери се, че е взел със себе си противоотрова и достатъчно допамин.
Да. Да.
Затръшна капака на багажника, включи алармата и се насочи към групата плътно засадени дървета, оформящи границата на парка. Без конкретна причина брезите, тополите и дъбовете около паркинга му напомниха за тълпа зрители, всички застанали плътно едни до други по ръба на покрития с чакъл паркинг с преплетени клони, макар и стволовете да си бяха по местата.
Нощта беше спокойна, с изключение на хладния сух бриз, предвещаващ дъжд. Толкова на север август можеше да бъде много студен и в сегашното състояние на тялото му студът му харесваше. Направо цъфтеше в него.
Отиде до главната алея, като отмина пустата рецепция и серия от табели за туристи. Няколкостотин метра по-нататък имаше отклонение, водещо към гората, и той пое по черната пътека към вътрешността на парка. Бунгалото се намираше на малко повече от километър по-нататък. Оставаше му да измине още около двеста метра, когато листата в краката му се разлетяха. Почувства около глезените си горещината на сянката, понесла ги напред.
— Благодаря — каза на Трез.
Ще се видим там.
— Добре.
Когато бодигардът му се понесе във вид на мъгла, Рив оправи вратовръзката си без конкретна причина. Нямаше съмнение, че тя нямаше да остане още дълго на мястото си.
Откритото пространство, на което се намираше бунгалото, беше окъпано от лунна светлина и той не можа да определи коя от сенките е Трез. Но именно по тази причина бодигардът му струваше колкото внушителното му тегло в злато. Дори симпат не можеше да го различи на фона на околния пейзаж, когато той не искаше да бъде видян.
Рив отиде до грубо скованата врата, спря и се озърна. Принцесата вече беше тук. Всичко в привидно пасторалната околност излъчваше напрежение, сякаш наоколо се стелеше невидим облак от ужас, такъв, какъвто децата изпитваха, ако останеха заключени в запустяла къща в тъмна мразовита вечер. Това беше еквивалентът на мис за симпатите и гарантираше, че няма да бъдат безпокоени от хора. Или от други животни.