Карти. Нужни им бяха карти.
Точно когато му хрумна тази мисъл, стомахът му запротестира.
Имаха нужда от карти и храна.
— Спри при тази бензиностанция — кресна той.
Господин Д. не успя да отбие навреме, така че му се наложи да върне на заден.
— Трябва ми нещо за хапване — каза Леш. — И карти за…
В другия край на улицата сините светлини на колдуелската полиция замигаха и Леш изруга.
Ако полицаят се хванеше за дребното им нарушение, щяха да загазят. В багажника на колата имаше оръжия. Окървавени дрехи. Портфейли, часовници и бижута от мъртвите вампири.
Страхотно. Просто страхотно. Полицаят очевидно не се канеше да си направи почивка с понички, защото се беше насочил право към тях.
— Дявол да го вземе. — Леш погледна към господин Д. — Кажи ми, че имаш валидна шофьорска книжка у себе си.
— Разбира се. — Господин Д. паркира колата и отвори прозореца, когато един от бранителите на реда и покоя в Колдуел застана до тях. — Здравейте. Ето шофьорската ми книжка.
— Трябва ми и талонът на колата. — Полицаят се наведе и се намръщи, като че не хареса миризмата им.
Боже, точно така. Бебешката пудра.
Леш се облегна назад, когато господин Д. посегна към жабката възможно най-спокойно. Когато извади парче бяла хартия с размерите на визитка, Леш му хвърли бърз поглед. Със сигурност изглеждаше като официален документ. Проклетото нещо имаше емблемата на щата Ню Йорк и се водеше на името на Ричард Делано с адрес Десета улица номер 1583, апартамент 4 Е.
Господин Д. подаде всичко навън през прозореца, като прояви забележителен актьорски талант, използвайки вярната комбинация от срам, искрено разкаяние и простодушие, докато наблюдаваше ченгето. Изглеждаше така, като че лицето му трябваше да се мъдри на кутия със зърнена закуска, докато произнасяше думата „сър“, която прозвуча като „амин“, изречено в църква. Въплъщаваше всичко здравословно, пълно с витамини и фибри. Примерен американец, отдаден на балансираното хранене.
Полицаят погледна документите и ги върна обратно. Освети вътрешността на колата с фенерчето си и каза:
— Не правете повече така…
Намръщи се, когато погледна Леш.
Поведението му в стил „не ми губете времето“ мигом се изпари. Приближи закаченото на ревера му радио към устата си, поиска подкрепление, а после каза:
— Ще ви помоля да излезете от колата, господине.
— Кой, аз ли? — попита Леш. По дяволите, нямаше в себе си документ за самоличност. — Защо?
— Моля, излезте от колата, господине.
— Не и ако не ми кажете защо.
Светлината от фенерчето се плъзна върху кучешкия нашийник на врата на Леш.
— Преди около час получихме оплакване от жена в „Скриймърс“ срещу бял мъж с ръст около метър и деветдесет, руса, късо подстригана коса и кучешки нашийник. Така че се налага да излезете от колата.
— Какво е оплакването?
— Сексуално насилие. — Друга полицейска кола спря пред тях, а после върна на заден и се опря плътно в предницата на Фокуса.
— Моля, излезте от превозното средство, господине.
Онази кучка от бара беше отишла в полицията? Та тя го беше молила за това!
— Не.
— Ако не излезете от колата, ще се наложи да ви извадя оттам.
— Слизайте от колата — промърмори господин Д. под нос.
Вторият полицай заобиколи Фокуса и отвори вратата на Леш.
— Излезте от колата, господине.
Не беше възможно това да се случва. Тези проклети идиоти хората. Та той беше синът на Омега. Не следваше правилата на вампирите, а още по-малко тези, наложени от хомо сапиенс.
— Господине? — произнесе полицаят.
— Защо не се разкараш?
Полицаят се наведе и го хвана за ръката.
— Арестуван сте за сексуално насилие. Всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас в съда. Ако не можете да си позволите адвокат…
— Не говориш сериозно.
— … ще ви бъде осигурен служебен. Разбрахте ли правата си…
— Пусни ме.
— … когато ви ги прочетох?