Наложи се двамата полицаи да го извлекат от колата и наоколо се струпа тълпа. По дяволите. Макар и да беше лесно да им откъсне ръцете, не можеше да го направи. Имаше прекалено много свидетели.
— Господине, разбирате ли правата си? — Това беше казано, докато Леш беше завъртян и притиснат с лице към колата, а после му сложиха белезници.
Леш погледна през предното стъкло към господин Д., чието лице вече не беше невинно като зряла ябълка. Беше присвил очи и Леш можеше само да се надява, че мозъкът му търси начин да го измъкне от това.
— Господине, разбирате ли правата си?
— Да — троснато отвърна Леш. — Напълно.
Ченгето от лявата му страна се наведе към него.
— Между другото, ще добавим към обвиненията съпротива по време на арест. А колкото до блондинката… Седемнайсетгодишна е.
37.
Зад къщата в имението на Братството Кормия се движеше по окосената трева толкова бързо, колкото позволяваха изранените й крака. Тичаше, за да забрави всичко, тичаше с надеждата да достигне до някаква яснота, тичаше, защото нямаше къде да отиде, а не можеше да остане по-дълго, където се намираше.
Не й достигаше въздух, краката й горяха, а ръцете й бяха изтръпнали, но тя продължаваше да тича с всички сили надолу по склона към края на гората и после зави, за да се насочи обратно към градината.
Лейла и Примейла. Лейла, легнала до Примейла. Лейла, гола до Примейла.
Затича се още по-бързо.
Той щеше да избере Лейла. Чувстваше се неловко в ролята си и би предпочел някоя, която бе виждал наоколо, която бе служила на Братството с дискретност и готовност. Щеше да се спре на познато лице.
Щеше да избере Лейла.
Най-неочаквано краката на Кормия се огънаха и тя се свлече от изтощение.
Когато събра достатъчно сили, че да вдигне глава, въздъхна с гримаса. Беше се озовала на странен участък от моравата, представляващ неправилна окръжност с диаметър от около два метра. Изглеждаше, като че нещо беше изгорено там и земята още се възстановяваше.
Мястото й се стори удачно по много причини.
Обърна се по гръб и се вгледа в нощното небе. Краката й горяха, а също и белите дробове, но истинският пожар беше в главата й.
Мястото й не беше тук, но не можеше да понесе мисълта да се върне в Светилището.
Тя беше като летния въздух, намиращ се между покритата със зелена трева земя и обсипаното със звезди небе. Не беше нито тук, нито там… И беше също така невидима.
Изправи се на крака и бавно тръгна към верандата. Прозорците на къщата бяха осветени и когато се огледа наоколо, осъзна, че щеше да й липсва нощната палитра от цветове на този свят. Червеното, розовото, жълтото и лилавото на чаените рози бяха приглушени, като че растенията се срамуваха. Наситеночервеният цвят на завесите в библиотеката беше като на тлеещ огън, а билярдната зала изглеждаше като изградена от изумруди заради яркозеления си цвят.
Толкова прекрасно. Всичко беше толкова прекрасно, истински празник за окото.
За да отложи тръгването си още малко, тя отиде до басейна.
Черната вода й проговори, проблясващата й повърхност редеше шепот сред въздишките и зовящите искрици лунна светлина върху леките вълни.
Тя свали робата си и се гмурна в меката тъма, проби набраздената повърхност на водата в басейна, отиде надълбоко и се задържа там, като движеше равномерно крайниците си.
Когато се показа над водата в далечния край, решението изпълни съзнанието й, подобно на глътките въздух, които поемаше. Щеше да сподели с Фриц, че си тръгва, и да го помоли да предаде на Бела. После щеше да отиде в Светилището и да помоли за аудиенция Директрис, пред която щеше да изяви желание да стане самотен летописец.
Осъзнаваше, че част от задълженията й щяха да включват водене на списък на поколението на Примейла, но беше по-добре да прави това, отколкото да й се налага да вижда с очите си безброй деца с многоцветна коса и прекрасни жълти очи. А щеше да има много такива. Примейлът щеше да стори онова, което беше нужно. Сега страдаше заради ролята, която се налагаше да изпълнява, но чувството за дълг щеше да надделее над личните му терзания.
Бела беше толкова права в преценката си за него.
— Хей.
Пред погледа на Кормия се изпречиха гигантски ботуши с метална плочка на пръстите. Тя плъзна поглед по дългите и силни крака на мъж, облечен в наричаните от тях сини джинси.