На път към входната врата намести шапката си, погледна към мъртъвците и докосна периферията.
До скоро.
Куин влезе в кабинета на баща си в лошо настроение и със сигурност нямаше да си тръгне от там по-весел.
Ето че се започваше. В мига, когато влезе в помещението, баща му пусна едната страна на „Уолстрийт джърнъл“, колкото да притисне кокалчетата на ръката си до устата, после докосна врата си от двете страни. Измърмори няколко думи на Древния език и вестникът отново се озова на мястото си.
— Имаш ли нужда от мен за празненството? — попита Куин.
— Някой от догените не ти ли каза?
— Не.
— Поръчах им да ти кажат.
— Значи отговорът е „не“. — Настояваше за отговор по същата причина, поради която изобщо беше задал въпроса, за да ядоса родителя си.
— Не разбирам защо не са те уведомили. — Баща му протегна крака, после отново ги кръстоса. Ръбовете на панталоните му бяха също така изпънати като устните, отпиващи от чашата с шери. — Би трябвало да е достатъчно веднъж като се разпоредиш. Не мисля, че изисквам прекалено много…
— Няма да ми го кажеш лично, така ли?
— … от тях. Работата на прислугата е повече от ясна. Задачата им е да служат и наистина мразя да се повтарям.
Баща му поклати крака си във въздуха. Мокасините му както винаги бяха „Коул Хаан“ — скъпи, но ненатрапчиви като аристократичен шепот.
Куин погледна надолу към ботушите си „Ню Рок“. Подметките бяха дебели пет сантиметра при върховете и осем сантиметра при петите.
Черната кожа стигаше до над глезените му. Връзките бяха кръстосани и преминаваха през кръгли хромирани токи.
Някога, когато още му разрешаваха разни неща, преди да стане ясно, че преобразяването няма да излекува недъга му, той беше спестявал с месеци, за да се сдобие с тези невероятни ботуши и ги купи веднага щом можа, след като промяната му настъпи. Сам си беше направил подарък, задето беше преживял преобразяването, защото беше напълно наясно, че не може да очаква нищо от родителите си.
Очите на баща му едва не изскочиха от орбитите си, когато Куин ги беше обул за Първото хранене.
— Има ли още нещо? — прозвуча гласът на баща му иззад „Уолстрийт джърнъл“.
— Не, тръгвам си. Не се тревожи.
Бог му беше свидетел, че и преди го бе изолирал от официалните приеми, но кого всъщност залъгваха? В глимерата бяха напълно наясно с малкия му „проблем“, а тези тесногръди сноби бяха като слонове. Никога не забравяха.
— Между другото, братовчед ти Леш има нова работа — промърмори баща му. — В клиниката на Хавърс. Леш иска да стане лекар и стажува там след часовете. — Вестникът се размърда и лицето на баща му се показа за кратко. Бе любопитен пропуск от негова страна, защото Куин долови спотаена тъга в очите му. — Леш е истинска гордост за баща си. Достоен наследник на рода.
Куин хвърли поглед към лявата ръка на баща си. Масивен златен пръстен със знака на рода заемаше цялото пространство между основата и кокалчето на средния пръст.
Всички млади мъже от аристокрацията получаваха такъв, след като преминеха преобразяването, и двамата най-добри приятели на Куин вече имаха своите. Блей го носеше непрекъснато, освен когато се биеше или беше в центъра, и макар Джон Матю да не беше сложил своя, на него също му бяха дали пръстен. И те не бяха единствените, получили блестящата дрънкулка. В тренировъчния им клас в комплекса на Братството обучаващите се един по един преминаваха през промяната и се появяваха с пръстен с печат на пръста си.
Гербът на рода, вграден в двеста и осемдесет грама злато — пет хиляди долара.
Да го получиш от баща си, когато се превърнеш в истински мъж — това нямаше цена.
Преобразяването на Куин беше настъпило преди пет месеца. Спря да чака пръстена си преди четири месеца, три седмици, шест дни и два часа.
Приблизително.
Въпреки търканията между него и баща му, никога не беше допускал, че няма да получи пръстен. Изненада! Нов начин да го накарат да почувства, че не е един от тях.
Още едно прошумоляване с вестника, този път нетърпеливо, сякаш баща му гонеше муха от хамбургера си. Но баща му, разбира се, не ядеше хамбургери, те бяха за простаците.
— Ще си поговоря с догена — заяви баща му.