Магьосника бе на предна и централна позиция в съзнанието му, черният силует с развяна от вятъра мантия се открояваше на безграничния сив хоризонт. В ръката си държеше череп.
Очите му бяха жълти.
Казах ти, че ще я нараниш. Казах ти го.
Фюри погледна плътно свитата цигара в ръката си и се опита да види нещо друго освен разруха. Не можа. Беше се държал като звяр.
Предупредих те какво ще се случи и бях прав. От самото начало бях прав. Между другото, не си прокълнат по рождение. Проблемът не е в това, че си роден след близнака си. Проклятието си самият ти. Ако ще пет бебета да бяха родени заедно с теб или нито едно, съдбите на всички около теб щяха пак да са същите.
Фюри се протегна за дистанционното и включи уредбата, но в мига, когато богатите, красиви звуци на Пучини изпълниха стаята, очите му се напълниха със сълзи. Музиката бе тъй прекрасна и толкова непоносима, когато сравнеше вълшебния тембър на Лучано Павароти със своето ръмжене при възсядането на Кормия.
Беше я задържал принудително. Притиснал бе ръцете й. Възседнал я бе изотзад…
Ти си проклятието.
Гласът на Магьосника продължаваше да кънти в него и той имаше усещането, че бръшлянът от миналото отново го превзема с всички неща, които не бе успял да направи, с всички бъркотии, които беше причинил поради неумение, с вниманието, което бе искал да отдаде, но не беше съумял… а сега върху всичко това се наслагваше и нов пласт бръшлян. Пластът на Кормия.
Той чу последното хриптящо издихание на баща си. Чу пукането на майчините си кости в пламъците. Изпита отново гнева на близнака си заради това, че е бил спасен.
Чу гласа на Кормия, по-съсипващ от всичко друго: „Моля ви, излезте от мен“.
Фюри запуши ушите си с длани, макар че това с нищо не помогна.
Ти си проклятието.
Със стенание той притисна ръцете си толкова силно към черепа си, че те затрепериха.
Не ти харесва истината ли? — присмя се Магьосника. — Не ти харесва моят глас? Знаеш как да ме накараш да се махна.
Магьосника пусна черепа сред костите в краката си. Знаеш как да го постигнеш.
Фюри пушеше с ожесточение, ужасен от всичко онова, което беше в главата му.
Цигарата ни най-малко не успяваше да заглуши омразата му към самия него, нито пък гласовете.
Магьосника стъпи с ботуша си върху черепа с жълтите очи.
Знаеш как да постъпиш.
39.
В планините Адирондак на север, дълбоко в една пещера в щатския парк Блек Снейк, мъжът, който бе припаднал при настъпването на зората преди два дни, не разбираше защо слънцето свети над него, а той не е в пламъци. Освен ако не беше в Небитието?
Не… това нямаше как да е Небитието. Болките в тялото и писъкът в главата му бяха твърде подобни на тези, познати му от Земята.
Само че какво бе обяснението за слънцето? Бе окъпан в топлото му сияние, а все още дишаше.
Да му се не види, ако се окажеше, че аксиомата „вампирите не понасят дневна светлина“ е била лъжа, то цялата им раса се състоеше от идиоти.
Но чакай, не беше ли той в пещера? Как тогава лъчите го достигаха?
— Изяж това — изрече сиянието.
Добре, ако приемеше, че още е жив, колкото и невероятно да беше, очевидно халюцинираше. Защото онова, което бе тикнато под носа, му приличаше на Биг Мак от „Макдоналдс“, а такова нещо беше невъзможно.
Освен пък ако наистина беше мъртъв и към Небитието водеха не златни порти, а голяма буква „М“?
— Виж — рече сиянието, — ако мозъкът ти е забравил как да яде, само си отвори устата. Ще ти натикам това чудо, пък да видим дали зъбите ти помнят какво се прави.
Мъжът разтвори устни, защото мирисът на месо пробуди стомаха му и го накара да точи лиги като куче. След като хамбургера бе наврян в устата му, челюстта му включи на автопилот.
Отхапа един залък и изстена. За кратък миг удоволствието, изпитано от вкусовите му рецептори, измести цялото му страдание, дори душевното. Преглъщането изтръгна още едно скимтене от него.
— Хапни още — настоя сиянието и притисна хамбургера до устните му.
Изяде го целия. И пържените картофки, които бяха поизстинали, но пак му дойдоха добре. После главата му бе повдигната и той пийна леко разводнена кока-кола.