— Най-близкият „Макдоналдс“ е на трийсет километра — оправда се сиянието, сякаш за да запълни някак тишината. — Затова храната не е топла, както е редно.
Мъжът искаше още.
— Добре, има и втори. Отваряй широко уста.
Още един Биг Мак. Още пържени картофки. Още кока-кола.
— Направих каквото мога за теб, но ти е нужна кръв — обясни му сиянието като на дете. — И трябва да се прибереш у дома.
Мъжът поклати глава и тогава си даде сметка, че лежи по гръб върху плосък камък вместо възглавница и пръст вместо дюшек. Не беше в същата пещера като преди обаче. Тази миришеше различно. Имаше дъх на… чист въздух, чист пролетен въздух.
Или пък… може би това бе ароматът на сиянието?
— Да, трябва да си идеш у дома.
— Не…
— Ами значи си имаме проблем двамата с теб — измърмори сиянието. Чу се шумолене, сякаш нечие едро тяло сядаше. — Ти си услугата, която трябва да върна.
Мъжът се намръщи, пое дъх и изграчи:
— Никъде няма да ходя. Никакви услуги.
— Не решаваш ти, приятел. Нито пък аз. — Сиянието изглежда поклати глава, защото светлосенките в пещерата се раздвижиха като вълнички. — За беда, трябва да ти доставя задника там, където му е мястото.
— Аз съм нищо за теб.
— В един съвършен свят това би било истина. Уви, това не ти е раят. Няма нищо общо с него.
С това вампирът беше абсолютно съгласен, но приказките за прибирането вкъщи бяха врели-некипели. Добил енергия от храната, той намери сили да се надигне и седне, да потърка очи и…
Той се втренчи в сиянието.
— О… мамка му.
Сиянието кимна мрачно.
— Да, споделям чувствата ти. Та ето какво е положението, можем да го свършим по трудния или по лесния начин. Ти избираш. Само бих искал да изтъкна, че ако трябва да намеря дома ти без твоя помощ, ще са необходими известни усилия от моя страна, а това силно ще ме нервира.
— Няма да се върна там. Никога.
Сиянието прокара ръка през черно-русата си коса. Златни халки блестяха по пръстите, на ушите, на носа и около врата му. Искрящо белите очи без зеници излъчваха раздразнение, от което яркосините дъги около подобните на луна ириси преминаха в тъмносиньо.
— Ясно. Трудният начин. Кажи лека нощ.
Докато му причерняваше, вампирът чу падналият ангел Ласитър да казва:
— Проклет задник.
40.
— Видя ли изражението на Фюри? — попита Блей.
Джон му хвърли поглед през кухненския плот и кимна утвърдително. С приятелите му пийваха бира за успокоение. С главоломна скорост.
Никога не беше виждал вампир да изглежда така. Ама никога.
— Направо е хлътнал до уши — отбеляза Куин, отвори хладилника и извади още три бутилки бира „Сам Адамс“.
Блей взе подадената му бира, после трепна и потърка рамото си.
Джон отвори новата бутилка и отпи. После я остави и въздъхна.
— Тревожа се за Кормия.
— Няма да я нарани. — Куин седна на масата. — На нас може и да ни е изкопал гробовете, но нея няма да я пипне.
Джон надникна в трапезарията.
— Затръшваха се врати. Силно.
— Много хора са под покрива на тази къща… — Куин вдигна очи към тавана, сякаш решаваше на ум трудна математическа задача. — Включително и ние тримата. Ти да видиш.
Джон се изправи.
— Трябва да отида да проверя. Няма… да се бутам да преча. Само да се уверя, че всичко е наред.
— Идвам с теб — каза Куин и понечи отново да стане.
— Не, ще стоиш тук. И преди да си тръгнал да ме поучаваш, майната ти. Това е моят дом и не е нужно някой постоянно да ми ходи по петите.
— Добре, добре, добре. — Куин отклони поглед към Блей. — Тогава ние отиваме в санитарния пункт. Там ще ни намериш.
— Защо ще ходим в санитарния пункт? — попита Блей, без да вдига очи.
— Защото още ти тече кръв и ти трябва първа помощ.
Куин настойчиво впери поглед в Блей, а той — в бирата си.
— Просто ми обясни как да го намеря — измърмори Блей.
— И как ще си почистиш и превържеш сам гърба?
Блей отпи продължително от бирата си.
— Хубаво. Но искам първо да си допия бирата. И трябва да хапна нещо. Умирам от глад.