— Добре. Каква храна искаш?
И двамата бяха решили да го раздават корави и лаконични.
— Ще се видим долу тогава — каза им със знаци Джон и тръгна. Да му се не види, неразбирателството между приятелите му сякаш нарушаваше космическия порядък. Не биваше да е така.
Джон излезе през трапезарията и почти тичешком изкачи голямото стълбище. На втория етаж долови мирис на червен дим и чу оперна музика от стаята на Фюри — онази, лиричната, която обикновено пускаше.
Не беше фон като за тежка разправия. Може би просто всеки си беше отишъл в стаята след скарването?
Джон се промъкна до вратата на Кормия и се ослуша. Нищо. Само въздухът, който идеше от нея в коридора, бе наситен със сладкия аромат на цветя.
Като реши, че няма нищо лошо просто да провери дали Кормия е добре, Джон почука лекичко на вратата. Отговор не последва и той подсвирна.
— Джон? — обади се тя.
Той отвори вратата, защото предположи, че това се очаква от него… Замръзна на прага.
Кормия лежеше върху разбърканите завивки и чаршафи на леглото. Беше гола, с гръб към вратата и имаше кръв… по вътрешната страна на бедрата й.
Тя надигна глава, погледна през рамо и побърза да се покрие.
— О, Скрайб Върджин!
Придърпа завивката до брадичката си, а Джон стоеше все така в пълен шок и съзнанието му се опитваше да си обясни сцената.
Беше я наранил. Фюри я беше наранил.
Кормия поклати глава.
— О… Проклятие!
Джон примигна, после пак… Видя себе си в юношеските си години в мръсния вход след края на онова, което му бе сторено.
Тогава и неговите бедра бяха изпоцапани от вътрешната страна.
Изражението му трябва силно да я бе разтревожило, защото тя протегна ръка към него.
— Джон… о, Джон, не… Добре съм… Добре съм, повярвай ми, аз…
Джон се обърна и спокойно излезе навън.
— Джон!
Когато беше малък и безпомощен, нямаше как да отмъсти на нападателя си. Но сега, каза си, докато изминаваше трите метра до вратата на Фюри, беше в положение да отмъсти за своето минало и за настоящето на Кормия. Сега беше достатъчно едър и як. Сега можеше да отмъсти за някого, станал жертва на по-силен от него.
— Джон! Не! — извика Кормия, втурнала се от стаята си навън.
Джон не почука. Какво ти чукане? В този момент юмруците му искаха да срещнат друго, а не дърво. Искаха да срещнат плът.
Като отвори със замах вратата на Фюри, видя братът да седи на леглото си с цигара между устните. Очите им се срещнаха, по лицето на Фюри бяха изписани вина и угризение.
Това окончателно реши нещата.
С беззвучен рев Джон се втурна през стаята, а Фюри не направи абсолютно нищо, за да спре атаката. Нещо повече, братът сам се изложи на ударите и падна върху възглавниците, докато Джон го блъскаше с юмруци по устата, по очите, по брадичката отново и отново.
Някой пищеше. Жена.
Дотичаха и други.
Викаше се. Много и силно.
— Какво става, по дяволите? — прогърмя гласът на Рот.
Джон нищо не чуваше. Съсредоточен бе върху задачата да пребие Фюри. Братът не беше вече негов учител и приятел, беше звяр и насилник.
По чаршафите течеше кръв.
Така му се падаше.
Най-после някой успя да откъсне Джон — Рейдж, беше Рейдж — и Кормия изтича към Фюри. Но той не й позволи да го докосне и се изтъркаля настрани.
— Дяволите да го вземат! — изкрещя Рот. — Стига толкова!
Оперната музика беше в пълен дисонанс със сцената, величествената й красота никак не пасваше с окървавеното лице на Фюри, с яростта на Джон, със сълзите на Кормия.
— Какво те прихвана, а? — надвеси се заплашително Рот към Джон.
— Заслужавах си го — каза Фюри, като избърса окървавената си устна. — Малко ми беше дори.
— Не е вярно — намеси се Кормия, вдигнала реверите на халата си високо на шията. — Беше по взаимно съгласие.
— Не беше — поклати глава Фюри. — Не беше.
Цялото тяло на краля се вцепени. С тих и напрегнат глас той попита Кормия:
— Кое беше по взаимно съгласие?
Докато присъстващите в стаята местеха поглед от единия към другия, Джон не откъсваше очи от Фюри. В случай че Рейдж разхлабеше хватката си, пак щеше да се нахвърли върху брата. Без значение кой присъстваше.
Фюри бавно се изправи до седнало положение и трепна от болката. Лицето му започваше да се подува.