Куин затвори вратата на излизане и когато пое по коридора, едва не се сблъска с една жена доген, излизаща от библиотеката в съседство. Униформената прислужница отскочи назад, целуна кокалчетата на ръката си и докосна вените на врата си.
Докато тя се отдалечаваше, забързано мърморейки същата фраза като баща му, Куин пристъпи към античното огледало, висящо на покритата с копринен тапет стена. Въпреки неравностите по оловното стъкло и тъмните петна в участъците, където рефлектиращото покритие се беше отронило, проблемът му беше очевиден.
Майка му имаше сиви очи. Баща му имаше сиви очи. Брат му и сестра му имаха сиви очи.
Куин имаше едно синьо и едно зелено око.
В рода, то се знаеше, имаше и сини, и зелени очи. Само че не по едно от всеки цвят върху едно и също лице, а отклоненията не бяха присъщи за божествата. Аристокрацията отказваше да има нещо общо с недъзи, а семействата и на двамата му родители не само имаха стабилни позиции в глимерата, но също така принадлежаха на два от шестте рода, положили началото й, и баща му беше лийдайър на Съвета на принцепсите.
Всички се бяха надявали, че преобразяването ще излекува проблема му, и всеки от двата цвята — син или зелен — беше приемлив. Не се беше получило. След промяната Куин имаше масивно тяло, остри кучешки зъби, копнеж за секс… и едно синьо и едно зелено око.
Каква нощ. Това беше първият и единствен случай, когато баща му си беше изпуснал нервите. Първият и единствен път, когато Куин беше ударен. Оттогава никой в семейството му или от прислугата не го гледаше в очите.
Не си направи труда да се сбогува с майка си, преди да излезе за през нощта. Нито пък с по-големите си брат и сестра.
Беше аутсайдерът в семейството още от рождението си, различен от останалите, обременен с генетичен недостатък. Според ценностната система на расата към жалкото му съществуване беше проявявана милост единствено заради факта, че в семейството бяха налице две нормални здрави деца и заради това, че най-голямото момче, брат му, се смяташе за приемлив за продължаване на рода.
Открай време Куин мислеше, че родителите му е трябвало да се ограничат с две деца. Да се надяваш на три здрави деца, беше като да играеш хазарт със съдбата. Картите бяха раздадени и това не можеше да се промени. Също така обаче не можеше да спре да си мечтае нещата да бяха различни.
Не можеше да му е все едно.
Въпреки че на празненството щяха да присъстват само скучни особи, облечени в дълги рокли и пингвински костюми, той искаше да бъде със семейството си на бала на глимерата по случай края на лятото. Щеше му се да стои рамо до рамо с брат си и веднъж в живота му да го зачитат за нещо. Искаше да е облечен като всички останали и да носи златен пръстен и може би дори да потанцува с някоя изискана необвързана жена. Искаше в тази лъскава аристократична тълпа да бъде разпознаван като гражданин, като един от тях. Като мъж, а не като генетичен позор.
Това нямаше да се случи. Според глимерата, той струваше по-малко и от животно. Не беше по-желан за секс и от едно куче. Липсваше му само нашийник, помисли си той и се дематериализира в дома на Блей.
4.
На изток, в имението на Братството, Кормия чакаше Примейла и който и да беше този, с когото той бе решил тя да прекарва времето си. Докато крачеше между дивана и коженото кресло, чу братята да говорят в преддверието. Обсъждаха предстоящото празненство на глимерата.
Гласът на Рейдж прогърмя:
— Тази сбирщина от егоистични, предубедени безделници с мокасини…
— Я по-кротко с мокасините — намеси се Бъч. — И аз нося такива.
— … паразитиращи късогледи копелета…
— Кажи си мнението направо, без заобикалки — обади се друг.
— Да си наврат тъпия бал в грозните задници.
Кралят се засмя тихо.
— Добре, че не си дипломат, Холивуд.
— Трябва да ми позволиш да им изпратя съобщение. Или още по-добре звярът у мен да ги посети. Ще го накарам да изравни мястото със земята. Пада им се на тия негодници, след като се отнесоха така с Мариса.
— Знаеш ли — отбеляза Бъч, — винаги съм смятал, че имаш мозък в главата. Въпреки всичко, което другите говорят.
Кормия спря да крачи, когато Примейлът се появи на вратата на библиотеката с чаша порто в ръка. Носеше обичайното си за Първото хранене облекло, когато не му предстоеше тренировка: чифт идеално скроени спортни панталони, тази вечер в кремав цвят, копринена риза, черна, както винаги, и черен колан, чиято тока представляваше удължена златна буква „Н“. Обувките му с тъпи върхове бяха лъснати до блясък и носеха същия знак като колана — „Н“.