— Изпий това.
Той посегна да я поеме и каза:
— Благодаря.
— Да му се не види, погледни се само.
Рив бързо посегна с другата ръка, като пъхна подутата отново под завивките.
— Така де, благодаря ти.
— Ето защо значи Хекс те накара да идеш в клиниката. — Трез се тръшна в едно червеникавокафяво кожено кресло. — Не, няма да чакам отговор със затаен дъх. Ще го приема като очевиден факт.
Бодигардът му кръстоса крака с маниера на съвършения джентълмен, образец за кралска особа. Въпреки че носеше спортни панталони с много джобове, кубинки и тениска и бе напълно способен да откъсне мъжка глава и да я използва като футболна топка, всеки би се заклел, че е роден да носи хермелинова наметка и корона.
Което по случайност беше самата истина.
— Кафето е добро — промърмори Рив.
— Само не ме карай да ти пека сладкиши. Как действа противоотровата?
— Тип-топ съм.
— Значи стомахът ти още е извън строя.
— Би трябвало да си симпат.
— Работя с двама такива. И ми е предостатъчно, много благодаря.
Рив се усмихна и отпи още една юнашка глътка от чашата. Лигавицата на устата му вероятно бе изгорена, предвид това, как димеше кафето, но той нищичко не усещаше.
От друга страна, много осезателно чувстваше погледа на Трез, чиито черни очи бяха вперени неотклонно в него. А това означаваше, че мавърът се кани да каже нещо, което нямаше да се хареса на Рив. За разлика от преобладаващото мнозинство, когато Трез изричаше нещо неприятно за събеседника си, той го гледаше от упор.
Рив извърна очи нагоре.
— Хайде, казвай каквото има и да се свършва.
— Всеки път с нея ти се отразява все по-зле.
Истина беше. В началото можеше да бъде с Принцесата и веднага след това да отиде на работа. След две-три години взе да му се налага да си полегне за малко. После дрямката стана двучасова. А сега не можеше да се надигне вече двайсет и четири часа. Работата беше там, че развиваше алергична реакция към отровата. То се знае, серумът, който Трез му вкарваше после, го предпазваше да не изпадне в шок, но вече не се възстановяваше добре.
Може би един ден изобщо нямаше да се възстанови.
Като си направи сметка какви медикаменти трябваше редовно да поема, си помисли: Дявол го взел, чрез химия към по-добър живот. Нещо такова.
Трез продължаваше да го гледа, така че той отпи отново и каза:
— Няма начин да скъсам с нея.
— Можеш обаче да се ометеш от Колдуел. Намери си друго място за живеене. Ако не знае как да те открие, не може да те омотае.
— Ако напусна града, тя просто ще погне майка ми. Която няма да иска да се премести заради Бела и малкото.
— Това ще те убие.
— Тя е твърде пристрастена, за да поеме такъв риск.
— Тогава й кажи да престане с тази щуротия да си втрива скорпионова отрова. Разбирам желанието ти да изглеждаш силен, но скоро тя ще чука труп, ако не се откаже от приумицата си.
— Доколкото я познавам, некрофилията ще я възбуди още повече.
Зад Трез прелестно сияние прониза хоризонта.
— О, по дяволите, толкова късно ли стана? — каза Рив и бързо посегна към дистанционното, което затваряше металните щори в цялата къща.
Само дето това не беше слънцето. Във всеки случай не слънцето бе осветило небето.
Една фигура, обгърната в светлина, вървеше с ленива походка по ливадата към къщата.
Рив се сещаше само за едно нещо, което можеше да произведе подобен ефект.
— Е, браво — измърмори той и се надигна. — Да му се не види, няма ли край тази нощ?
Трез вече се бе изправил.
— Искаш ли да го пусна?
— Ами вземи го пусни. И бездруго иначе ще влезе през стъклото.
Мавърът плъзна една от вратите на френските прозорци и се отдръпна пред Ласитър, който влезе в стаята. Плавната му походка беше забележителна със своята бавна непринудена грация и арогантност.
— Дълго време не сме се виждали — подхвърли ангелът.
— Недостатъчно дълго.
— Гостоприемен както винаги.
— Виж какво — рече Ривендж примижал, — не е зле да намалиш диско осветлението.
Искрящото сияние помръкна и Ласитър придоби нормален вид. Доколкото нормален може да е някой прекомерно пристрастен към пиърсинг и с амбициите да бъде златният стандарт на нечия национална валута.