Когато се върна в тялото си, изпусна дъха си продължително и остро.
Ласитър го пусна и потърка ръката си в торбестите джинси, с които беше облечен.
— А сега онова, което аз искам от теб.
— Няма да е лесно да се добера до тях.
— Кажи ми нещо, което не знам.
— Ще трябва първо да се уверя какво имаш.
— Той не е на желаното от него място.
— Не, естествено, щом е при теб. Но няма да бия барабана, преди да съм го видял с очите си.
Настана пауза. После Ласитър кимна.
— Добре. Ще се върна, щом се спусне нощта, и ще те отведа при него.
— Така вече е честно, ангел.
43.
Малко преди пукването на зората Фюри влезе в спалнята си и прибра в голяма брезентова чанта с кожени обшивки вещи от първа необходимост като хавлиена кърпа, айпода си, манерка, наркоманско оборудване, което включваше лъжица, запалка, спринцовка, колан и запасите му от червен дим.
Излезе от апартамента си и се отправи към коридора със статуите, като вървеше решително, сякаш имаше конкретна цел. Не искаше да е твърде близо до Бела и Зи, така че избра една от свободните стаи за гости, която беше край голямото стълбище. Като се вмъкна през вратата, едва не се върна обратно да търси друга — цветът на стените беше опушено лилаво, също като розите, които Кормия толкова обичаше.
Гласове на догени, минаващи по коридора, го накараха да си остане вътре.
Влезе в банята, затвори и нейната врата и намали осветлението, докато то помръкна като загасващ огън. Щорите се спуснаха за през деня. Той седна на мраморния под, облегна се на джакузито и извади нещата, които щеше да използва.
Реално погледнато, онова, което се канеше да направи, не беше кой знае какво.
Беше като потапяне в студена вода. Щом премине шокът, свикваш със средата.
Беше насърчен и от тишината в главата си. Откакто беше поел по този път, Магьосника не беше гъкнал. Ръцете на Фюри изобщо не трепереха, когато изтръска бял прашец в сребърната лъжичка и добави малко вода от манерката. Щракна запалката и постави пламъка под сместа.
Без определена причина отбеляза, че орнаментът върху лъжичката е момина сълза. Беше марка „Горъм“ от края на деветнайсети век.
След като сместа завря, той постави лъжичката на мраморния под, напълни спринцовката и се пресегна за колана си „Ерме“. Опъна лявата си ръка, прекара кожения край през лъскавата златна катарама, затегна колана и затисна края му под мишницата си.
Вените му изскочиха, той ги потупа и избра най-дебелата, после се намръщи.
Течността в спринцовката беше кафява.
За миг го обзе паника. Кафявото беше лош цвят.
Тръсна глава да я прочисти, после прободе вената със спринцовката и дръпна буталото, за да е сигурен, че иглата е на място. Като видя червена капка, натисна с палеца надолу, изпразни спринцовката и разхлаби колана.
Ефектът беше много по-бърз, отколкото си беше представял. В една секунда остави ръката си да се отпусне, в следващата изпита жестоко гадене в стомаха и изпълзя до тоалетната със странно движение — едновременно устремно и забавено.
Този боклук определено не беше като червения дим. Нямаше плавно отпускане, нито учтиво почукване по вратата, преди наркотикът да нахлуе в мозъка. Това беше като пушечен залп с мощен откат и докато повръщаше, той си напомни, че получава тъкмо това, което беше пожелал.
Някъде от дълбините на съзнанието си смътно долови смеха на Магьосника. Самодоволният кикот не спря дори когато хероинът превзе останалата част от съзнанието и тялото му.
Взе да губи съзнание още докато повръщаше и осъзна, че е бил измамен. Вместо да убие Магьосника, остана само с пустошта и нейния господар.
Добре я свърши, приятел… Отлично.
По дяволите, тези кости в пустошта бяха останки от наркомани, които Магьосника беше примамил към смъртта. Черепът на Фюри беше най-отпред, в центъра, най-новата жертва. Но със сигурност не и последната.
— Разбира се — каза Избраницата Амалия. — Разбира се, че можеш да се оттеглиш в уединение… ако си сигурна, че това искаш.
Кормия кимна, после си припомни, че се бе върнала в Светилището, в страната на поклоните. Наведе се и промълви:
— Благодаря.
Когато се изправи, огледа личния апартамент на Директрис. Интериорът на двете стаи следваше традицията на Избраниците, с други думи, липсваше всякаква декорация. Бе семпъл, просторен и бял и единствената отлика от стаите на другите Избраници бяха местата за сядане, предвидени за аудиенциите на Амалия със сестрите.