Всичко беше толкова бяло, помисли си Кормия. Толкова… бяло. Столовете, на които седяха двете, бяха с прави облегалки и без тапицерия.
— Всъщност решението ти идва точно навреме — каза Директрис. — Последната изолация, тази на Селена, приключи с встъпването на новия Примейл. Скрайб Върджин бе доволна, че тя се отказа от уединението си при тази промяна в обстоятелствата. Оттогава никой не я е заместил.
— Бих искала да предложа също да поема функцията на главен летописец.
— Много великодушно от твоя страна. Това ще освободи другите за Примейла. — Настъпи продължителна тишина. — Да започваме ли?
Кормия кимна и коленичи на пода, а Директрис запали тамян и извърши церемонията по встъпване в уединение.
Когато тя приключи, Кормия се изправи, прекоси стаята и се изправи до отвора в стената, който приличаше на прозорец.
В далечния край на бялото Светилище видя Храма за уединение. Бе присъединен към входа за личните покои на Скрайб Върджин и нямаше прозорци. В бялата му вътрешност нямаше да има нищо друго освен нея. Щеше да е сама с рула пергамент, изобилие от мастило и историята на расата, която тя щеше да записва като зрител, не като участник.
— Не мога да направя това — изрече тя.
— Прощавай, какво каза…
Почука се.
— Влез — извика Амалия.
Една от сестрите влезе и се поклони ниско.
— Избраницата Лейла е изкъпана и готова за Негово величество Примейла.
— А, добре. — Амалия взе съд за горене на тамян. — Нека я настаним в храма му, а после ще го призова.
— Както наредиш. — Докато Избраницата се покланяше и напускаше заднешком стаята, Кормия улови нетърпеливата усмивка, пробягала по лицето й.
Вероятно се надяваше да е следващата поред за посещение в храма.
— Ще ме извиниш ли? — каза Кормия. Сърцето й биеше неравномерно като инструмент, който не намира ритъма си. — Ще се оттегля в Храма за уединение.
— Разбира се. — Погледът на Амалия мигом стана остър. — Сигурна ли си за решението си, сестро?
— Да. И това е славен ден за всички нас. Непременно ще го опиша по достойнство.
— Ще наредя да ти донесат храна.
— Да. Благодаря.
— Кормия… Насреща съм, ако имаш нужда от съвет. Неофициално, не в качеството си на Директрис.
Кормия се поклони, излезе бързо и се отправи към големия бял храм, който сега бе нейният дом.
Когато затвори вратата зад себе си, беше обгърната от непрогледен мрак. С мисълта си запали свещите, разположени в четирите ъгъла на стаята с висок таван. Те осветиха шестте бели бюра с белите пера за писане върху тях, чакащи в готовност, мастилниците с кърваво мастило и кристалните купи с вода за предсказания. В кошове по пода имаше рула пергамент, вързани с бели панделки, готови да приемат символите на Древния език, които щяха да запазят историята на расата.
До стената имаше три двуетажни легла, всяко с по една бяла възглавница и с изрядно сгънати чаршафи. Одеяла нямаше, тъй като температурата беше толкова идеална, че не изискваше допълнителни завивки. Отстрани имаше завеса, зад която се намираше банята.
Вдясно бе вратата със сребърни орнаменти, която водеше към личната библиотека на Скрайб Върджин. Сестрите в изолация бяха единствените, на които Нейно светейшество диктуваше личния си дневник и когато биваха призовани, влизаха през тази врата за аудиенцията си.
През процепа в средата на вратата по време на редакцията напред и назад се подаваха ръкописите, изготвени от летописците и уединените сестри. Скрайб Върджин четеше и одобряваше или преработваше цялата история, докато не я сметнеше за подходяща. Веднъж приет, свитъкът биваше подрязан и подвързан заедно с други страници, за да се превърне в един от томовете в библиотеката, или пък се навиваше и поставяше при свещените архиви на Скрайб Върджин.
Кормия отиде до едно от бюрата и седна на табуретката пред него.
Тишината и изолацията бяха възбуждащи като шумна тълпа и тя нямаше представа колко време е седяла там, борейки се да се овладее.
Беше предположила, че може да направи това — че уединението е единственото възможно решение. Сега душата й крещеше в порив да излезе. Може би просто й беше нужно нещо друго, върху което да се фокусира.