— Не е нужно да го правиш.
Зейдист кимна и сякаш се затвори в себе си. В последвалото мълчание Фюри дори не можеше да си представи какво си припомня той. Болката, униженията, яростта.
— Помниш ли как, точно преди да се присъединим към Братството, духнах за три седмици? — промърмори Зи. — Бяхме още в Древната страна и ти нямаше представа къде съм отишъл.
— Да, помня.
— Убих я. Господарката.
Фюри примигна, смаян, че е чул признание за онова, което всички подозираха.
— Значи не е бил съпругът й.
— Не. Не ще и дума, той беше склонен към насилие, но го извърших аз. Тя беше прибрала нов кръвен роб. Беше го затворила в онази клетка. Аз… — Гласът на Зи секна, после отново върна твърдостта си. — Аз не можех да й позволя да го причини на още някого. Върнах се там… намерих го… По дяволите, той беше гол и в същия ъгъл, където аз някога…
Фюри затаи дъх с мисълта, че винаги бе искал да узнае това и същевременно се боеше да го научи. Странно, че водеха този разговор сега.
— Където ти някога какво?
— Където седях. Седях в този ъгъл, когато не ме… Да, седях, защото поне знаех какво ме очаква. Хлапето беше с гръб към стената, свило колене. Точно същата поза, която и аз заемах. Беше млад. Толкова млад, току-що минал през преобразяването. Очите му бяха светлокафяви… пълни с ужас. Мислеше, че съм отишъл за него. Сещаш се… че бях отишъл за онова. Като влязох, не можех да проговоря, а това го уплаши още повече. Взе да трепери… все по-силно, докато зъбите му затракаха, и още си спомням как изглеждаха кокалчетата на ръцете му. Беше стиснал кльощавите си крака и кокалчетата аха да изскочат през кожата му.
Фюри стисна зъби, като си припомни как беше измъкнал Зейдист, как бе изглеждал той, прикован с верига към леглото в средата на килията. У Зи не беше имало страх. Твърде дълго беше привиквал да бъде подлаган на всичко, което би могло да му бъде причинено.
Зейдист прочисти гърлото си.
— Казах на малкия… Казах му, че ще го измъкна оттам. Отначало той не ми повярва. Не и докато не запретнах ръкави и не му показах китките си. Като видя робските ми татуировки, не беше нужно да казвам и дума повече. Имаше ми пълно доверие. — Зи пое дълбоко дъх. — Тя ни видя, докато го водех през сутерена на замъка. Трудно му бе да ходи, предполагам, защото предишния ден е бил… зает. Трябваше да го нося. Та така, тя ни се нахвърли и преди да успее да повика пазачите, аз се погрижих за нея. Момчето… то гледаше как прекърших врата й и я пуснах на земята. Тогава й отрязах главата, защото нито един от двама ни не можеше да повярва, че е мъртва. По дяволите, бях в лабиринт от тесни тунели, където всеки можеше да ни хване, а не можех да помръдна. Само стоях, втренчен в нея. Момчето попита дали наистина е мъртва. Отговорих му, че не знам. Не мърдаше, но как можех да бъда сигурен? Той ме погледна и каза… Никога няма да забравя как звучеше гласът му… „Тя ще се върне. Винаги се връща.“ Та си рекох, животът и на двама ни беше достатъчно тежък, не беше нужно и с този ужас да живеем. Тогава й отрязах главата, той я хвана за косата, а аз го нарамих отново и се изметохме оттам. — Зейдист потърка лицето си. — Не знаех какво да правя с хлапето, след като го освободих. Затова се забавих цели три седмици. Заведох го до границата на Италия, най-далечното възможно място. Там имаше едно семейство, с което Вишъс се бе опознал през годините, когато бе работил при онзи венециански търговец. Имаха нужда от помощник в домакинството и бяха добри хора. Приеха го като платен прислужник. Последните ми вести от него са отпреди десетина години, когато ми съобщи, че неговата шелан му е родила второ дете.
— Спасил си го.
— Това, че го измъкнах, не означава, че съм го спасил. — Зейдист зарея поглед. — Това е истината, Фюри. За него няма спасение. Няма спасение и за мен. Знам, че все това чакаш, за това живееш. Но… никога няма да се случи. Виж… не мога да ти благодаря, защото… колкото и да обичам Бела и да ценя сегашния си живот, все там се връщам. Не ми е по силите да забравя. Все още го изживявам всеки ден.
— Но…
— Не, остави ме да довърша. Цялата тази каша с наркотиците ти… Не си се провалил в опита си да ме спасиш. Не може да се провалиш в невъзможното.
Фюри усети гореща сълза да се стича от окото му.
— Само искам да оправя нещата за теб.
— Знам. Но те никога не са били наред и няма да бъдат, и не е нужно да се убиваш поради тази причина. За мен колкото, толкова.
Нямаше обещание за радост по лицето на Зи. Никакъв потенциал за щастие. Отсъствието на манията за самоубийство беше подобрение, но липсата на задоволство от това, че е жив, едва ли беше повод за празнуване.