Рейдж схруска близалката си и звукът отекна гръмко в стаята.
— Имаме ли представа какво не е ударено още?
Рот посочи към бюрото си.
— Направил съм копия за всички.
Рейдж се приближи, взе купчината листове и ги раздаде… дори на Куин, Джон и Блей.
Джон прегледа колонките. Първата съдържаше имената. Втората — адресите. Третата беше за приблизителния брой на членовете на семейството и на догените в домакинството. Четвъртата отбелязваше приблизителна стойност на имуществото в дома на базата на плащания данък. А последната съдържаше информация дали семейството е напуснало дома си или не и дали той е бил ограбен и в каква степен.
— Искам да допълните списъка с онези, за които не сме чули нищо — каза Рот. — Ако все още има от нашите в тези къщи, искам да ги изведете оттам, та ако ще и за косите да ги влачите. Джон, ти и Куин отивате със Зи. Блей, ти си с Рейдж. Имали въпроси?
Без явна причина Джон се улови, че гледа отровнозеления като авокадо стол зад бюрото на Рот. Беше на Тор.
Или някога беше на Тор.
Много би искал Тор да го види със списъка в ръка, готов да излезе и да защити расата.
— Добре — заключи Рот. — Сега изчезвайте оттук и направете каквото казах.
От Другата страна, в Храма за уединение Кормия нави на руло пергамента, върху който бе екипирала къщи и сгради, и го постави на пода до стола си. Нямаше представа какво да прави с него. Може би трябваше да го изгори? В Светилището не съществуваха кошчета за отпадъци.
Премести пред себе си една от кристалните купи, пълни с вода от фонтана на Скрайб Върджин, и си помисли за онези, които Фриц й бе носил с нейните грахчета вътре. Вече й липсваше това хоби. Липсваше й икономът. Липсваше й…
Примейлът.
Докато опипваше купата, взе да потърква кристала, като предизвика трептене на повърхността на водата, което улови светлината на свещите. Топлината на ръцете й и недоловимото движение създадоха завихряне вътре и от леките вълнички изплува образът тъкмо на онзи, когото тя искаше да види. Тя спря движението, та повърхността да се изглади, за да можеше да наблюдава и после да опише видяното.
Беше Примейлът, облечен по същия начин като в нощта, когато я бе срещнал на стълбището и я бе погледнал така, сякаш не я беше виждал от седмица. Но той не беше в имението. Тичаше по коридор, изцапан с кръв и черни отпечатъци от обувки. От двете страни по земята имаше трупове на вампири, които само допреди мигове са били живи.
Видя как Примейлът събра малка група ужасени мъже и жени и ги затвори в склада за медикаменти. Видя лицето му, докато ги заключваше, видя изписаните по него тъга, ужас и гняв.
Беше тичал, за да ги спаси, да се погрижи да ги заведе на безопасно място.
Когато видението избледня, тя отново обхвана купата. Сега, като беше видяла случката, можеше да я извика отново и да наблюдава действията му още веднъж. И после пак.
Беше също като филмите, които имаха в Далечната страна, само дето това беше истинско; беше реално минало, не измислено настояще.
После видя и други неща, сцени, свързани с Примейла, с Братството и расата. О, ужасът на тези убийства, на мъртвите тела в разкошни къщи… труповете бяха твърде многобройни, за да ги възприеме със съзнанието си. Едно по едно видя лицата на жертвите на лесърите. После зърна братята, излезли да се бият. Броят им беше толкова малък, че Джон, Куин и Блей бяха принудени да воюват преждевременно.
Ако продължаваше така, помисли си тя, лесърите щяха да победят…
Намръщи се и се наведе по-близо над купата.
На повърхността на водата видя рус лесър, което не беше необичайно… само че той имаше вампирски зъби.
Чу се почукване, тя скочи стресната и образът изчезна.
От другата страна на вратата се разнесе приглушен глас.
— Сестро?
Беше Селена, предишната сестра, която бе живяла в изолация.
— Поздравявам те — извика й Кормия.