— Храната ти, сестро — каза Избраницата. Чу се стържещ звук, когато подносът бе плъзнат през отвора във вратата. — Дано ти хареса.
— Благодаря ти.
— Имаш ли въпроси към мен?
— Не. Благодаря.
— Ще дойда пак за подноса. — Вълнението в гласа на Избраницата го бе повишил почти с цяла октава. — След пристигането му.
Кормия кимна, после си спомни, че сестрата не можеше да я види.
— Както желаеш.
Избраницата си тръгна, без съмнение, за да се приготви за Примейла.
Кормия отново се облегна на бюрото и се загледа към купата, вместо вътре в нея. Толкова крехка вещ, толкова тънка, освен в основата, където бе тежка и масивна. Ръбът на кристала бе остър като нож.
Нямаше представа колко дълго е седяла така. Накрая се отърси от вцепенението си и се застави отново да обхване купата.
Когато Примейлът отново се появи на повърхността, тя не беше изненадана…
Бе ужасена.
Той лежеше прострян в безсъзнание върху мраморен под до тоалетна чиния. Тъкмо се канеше да скочи, за да направи бог знае какво, образът се промени. Той лежеше в легло — бледолилаво легло.
Обърна глава, от водата погледна право към нея и промълви „Кормия“.
О, Скрайб Върджин, при този звук й се доплака.
— Кормия?
Тя скочи на крака. Примейлът стоеше на прага на храма, облечен в бяло, с ритуалния медальон на врата си.
— Ама наистина…
Тя не можа да продължи. Искаше да изтича, да обвие с ръце шията му и да не го пуска. Беше го видяла мъртъв. Беше го видяла…
— Защо си тук? — попита той, като огледа голата стая. — Съвсем самичка.
— В уединение съм. — Тя прочисти гърлото си. — Както бях обявила.
— Значи аз не бива да съм тук?
— Вие сте Примейлът. Можете да бъдете навсякъде.
Докато той се разхождаше из стаята, в ума й изникнаха безброй въпроси, но нямаше право да зададе нито един от тях.
Той я погледна.
— Никой друг ли не може да влиза тук?
— Не и ако някоя друга от сестрите не бъде изпратена в уединение. Директрис може да влезе, ако й разреша.
— Защо е нужно това уединение?
— Освен че записваме общата история на расата… виждам нещата, които Скрайб Върджин желае да запази… в тайна. — Жълтите очи на Примейла се присвиха и тя се досети какво си мисли. — Да. Видях какво сте направили. В онази баня.
Ругатнята му отекна чак в белия таван.
— Добре ли сте? — попита тя.
— Да, нищо ми няма. — Той кръстоса ръце на гърдите си. — А ти ще бъдеш ли добре тук, съвсем сама?
— Ще бъда.
Той се взря в нея. Продължително и настойчиво. По лицето му бе изписана мъка, болката и разкаянието му бяха безгранични.
— Не сте ме наранили — каза тя. — Когато бяхме заедно, не ме наранихте. Знам, че го мислите, но не е така.
— Иска ми се… нещата да бяха различни.
Кормия се засмя тъжно и неуспяла да устои на прищявката си, промълви:
— Вие сте Примейлът, променете ги.
— Ваша светлост? — Директрис се появи на прага на отворената врата с объркан вид. — Но какво правите тук?
— Дойдох да видя Кормия.
— О, но… — Амалия трябваше да тръсне глава, за да си припомни, че Примейлът можеше да ходи където си иска и да се среща с когото си иска, така че терминът „уединение“ ограничаваше всички други освен него. — Но разбира се, Ваша светлост. Избраницата Лейла е приготвена за вас и ви очаква в храма ви.
Кормия погледна към купата пред себе си. Тъй като Избраниците имаха много кратки цикли на плодовитост от тази страна, твърде вероятно беше Лейла или да е в цикъл на плодовитост, или непосредствено преди него. Без съмнение скоро й предстоеше да запише новини за бременност.
— Време е да вървите — обърна се тя към Примейла.
Очите му направо я пронизваха.
— Кормия…
— Ваша светлост? — намеси се Директрис.
С рязък глас той изрече през рамо:
— Ще бъда там, когато аз реша, че съм готов.
— О, моля да ми простите, Ваша светлост, не исках да…
— Няма нищо — унило изрече той. — Просто й кажете… Ще бъда там.
Директрис бързо си тръгна и затвори вратата.
Очите на Примейла се върнаха към Кормия със същата настойчивост. После той прекоси стаята с мрачно изражение.
Когато падна на колене пред нея, тя беше шокирана.