Двойната врата на Храма на Примейла беше затворена и когато отвори едната, долови аромата на билки и цветя. Влезе вътре и спря в преддверието, като усещаше присъствието на Лейла в съседната главна зала. Знаеше, че и тя ще е като Кормия — легнала на леглото, закрита от талази бяла тъкан, спускащи се от тавана до под шията й, така че само тялото й да се вижда.
Втренчи се в белите мраморни стъпала, водещи към изобилната драперия, която трябваше да отмести встрани, за да стигне до Лейла. Стъпалата бяха три. Три стъпала нагоре и после щеше да е в откритата зала.
Фюри се завъртя и седна на стъпалата.
Имаше особено усещане в главата, може би защото не беше пушил някъде около дванайсет часа. Особено… в смисъл, чувстваше я необичайно ясна. Господи, та той беше с бистър ум. И като страничен ефект от яснотата, в съзнанието му заговори нов глас. Различен, не онзи на Магьосника.
Беше неговият собствен глас. За пръв път от толкова дълго време, за малко да не го разпознае.
Това е нередно.
Той трепна и потърка прасеца, който все още имаше. Паренето сякаш се вдигаше нагоре от глезена му, но поне масажирането облекчаваше малко мускула му.
Това е нередно.
Трудно беше да не се съгласи със себе си. Цял живот беше живял за другите. За близнака си. За Братството. За расата. А цялата история с Примейла беше част от същата пиеса. Прекарал беше целия си живот в опит да бъде герой, а сега не само се жертваше, а жертваше и Кормия.
Помисли си за нея, самичка в онази стая с разните купи с вода, пера за писане и късове пергамент. После я видя притисната до тялото му, топла и жива.
Не, каза вътрешният му глас. Няма да направя това.
— Няма да направя това — изрече той, като разтъркваше и двете си бедра.
— Ваша светлост? — чу се гласът на Лейла от другата страна на драперията.
Той се канеше да й отговори, когато паренето прониза като вихрушка цялото му тяло, превзе го, изяждаше го жив, поглъщаше всеки сантиметър от него. С треперещи ръце се опита да се задържи да не падне назад, а стомахът му се сви на буца.
В гърлото му избълбука задавен звук и той трябваше да напрегне всички сили, за да си поеме дъх.
— Ваша светлост? — Гласът на Лейла звучеше разтревожено… и по-отблизо.
Но нямаше как да й отговори. Внезапно цялото му тяло се превърна в снежна топка, вътрешностите му се тресяха и искряха от болка.
Но какво ставаше…
Делириум тременс, помисли си. Беше станал жертва на проклетия делириум тременс, защото за пръв път от кажи-речи двеста години в организма му нямаше червен дим.
Знаеше, че има два избора — да се прехвърли мигом в Другата страна, да намери някой дилър, не Ривендж, и да държи наркоманския кабел включен. Или пък да лапне дулото.
И всичко да свърши.
Магьосника проблесна в съзнанието му, стоеше на преден план в пустошта. Приятел, не би успял, знаеш го добре. Защо въобще да се опитваш?
Завладя го напън за повръщане. По дяволите, чувстваше се така, сякаш умираше. Наистина.
Трябва само да се върнеш в света и да вземеш онова, което ти е нужно. Можеш да се почувстваш по-добре само с едно щракване на запалката. Това е всичко. И ще прогониш всички тези усещания.
Треперенето беше много мъчително. Зъбите му затракаха като кубчета лед в чаша.
Можеш да прекратиш това. Достатъчно е да си запалиш.
— Веднъж ме излъга вече. Каза, че мога да се отърва от теб, а въобще не си се махнал.
Та какво толкова е една дребна лъжа между приятели?
Фюри си припомни банята на виолетовата стая и онова, което беше направил там.
— Тя променя всичко.
Магьосника започваше да се ядосва, а тялото на Фюри беше като в шейкър. Той опъна крака, легна на хладния мраморен под в преддверието и се приготви за пътуване в нищото.
— По дяволите — рече, като се остави на течението. — Това ще е гадно.
46.
Джон и Куин бяха на няколко метра зад Зейдист и тримата се приближаваха към ниска модерна къща. Тя беше шеста поред в списъка им от имоти, които предстояха да бъдат атакувани. Спряха се в сенките на двете дървета в началото на моравата.