Застанал там, Джон усети да го полазват тръпки. Елегантната едноетажна къща беше почти като онази, която бе обитавал за толкова кратко време с Тор и Уелси.
Зейдист му хвърли поглед през рамо.
— Искаш ли да останеш тук, Джон?
Джон кимна и братът каза:
— Така си и помислих. И аз настръхнах, като я видях. Куин, стой с него.
Зейдист прекоси моравата в мрака и отиде да провери вратите и прозорците. Когато се скри зад сградата, Куин се обърна към Джон:
— Какво те притесни?
Джон сви рамене.
— Някога живеех в подобна къща.
— Охо, живял си нашироко като човек.
— Беше след това.
— О, имаш предвид с… Ясно.
Господи, строителят сигурно беше един и същ, защото фасадата и разположението на стаите бяха почти идентични. Като гледаше към прозорците, се замисли за своята спалня. Беше с тъмносин интериор, модерни линии и плъзгаща се стъклена врата. Дрешникът беше празен при пристигането му, но бързо бе напълнен с първите нови дрехи, които някога бе имал.
Спомените заприиждаха, спомени за първото им хранене заедно, когато Тор и Уелси го прибраха. Мексиканска храна. Тя беше приготвила мексиканска храна и беше сервирала на масата големи плата с енчилада и кесадия. Тогава беше още претранс с твърде капризен стомах и се чувстваше засрамен, задето само може да чопли в чинията си.
Но ето че Уелси бе сложила пред него купичка бял ориз с джинджифилов сос.
Когато тя седна на стола си, той заплака, дребното му тяло се сгърчи и той се разрева заради тази проява на доброта. След като цял живот се бе чувствал различен, изневиделица се бе озовал в семейство, което разбираше какво му е нужно и му го даваше с обич.
Това бе то да си родител, нали? Познават те по-добре, отколкото сам се познаваш, и се грижат за теб, когато ти не можеш да го правиш.
Зейдист се върна при тях.
— Празна и необрана. Следващата къща?
Куин погледна списъка.
— „Истърли Корт“ 425…
В този момент телефонът на Зи тихо зазвъня. Той се намръщи, като видя номера, после го долепи до ухото си.
— Какво става, Рив?
Джон отново се загледа в къщата, но бързо насочи очи към Зи, когато братът каза:
— Какво? Занасяш ли ме? Къде се е появил? — Последва дълга пауза. — Ама ти сериозно ли? Сигурен ли си, сто процента ли си сигурен? — Когато разговорът приключи, Зи остана втренчен в телефона. — Трябва да се прибера веднага. По дяволите.
— Какво се е случило? — попита с жестове Джон.
— Можете ли да поемете следващите три адреса? — Джон кимна, а братът му отправи странен поглед. — Дръж си телефона подръка, синко. Чуваш ли?
Джон отново кимна и Зи изчезна.
— Добре де, каквото и да е, очевидно не е наша работа — заключи Куин, сгъна списъка и го прибра в джоба на джинсите си. — Тръгваме ли?
Джон хвърли още един поглед към къщата. След миг изписа със знаци:
— Съжалявам за родителите ти.
Отговорът на Куин не дойде веднага.
— Благодаря.
— Моите много ми липсват.
— Мислех, че си сирак.
— За известно време не бях.
Настъпи дълго мълчание. После Куин каза:
— Хайде, Джон, да се махаме оттук, трябва да проверим дома на „Истърли“.
Джон се замисли за миг.
— Нали не възразяваш първо да се отбием на едно друго място? Не е далеч.
— Разбира се. Къде?
— Искам да идем в къщата на Леш.
— Защо?
— Не знам. Просто ми се ще да видя мястото, където започна всичко. Искам също да огледам стаята му.
— Но как ще влезем вътре?
— Ако капаците още са на автоматичен режим, ще са вдигнати и може да се дематериализираме през стъклото.
— Ами… По дяволите, щом искаш, отиваме.
Двамата се дематериализираха в страничния двор на къщата в стил „Тюдор“. Капаците бяха вдигнати за през нощта и след миг двамата стояха в дневната.
Миризмата беше толкова лоша, та на Джон му се струваше, че някой е пъхнал стоманена вата в носа му и я е заврял чак до мозъка му.
Закри с длан устата и носа си и се закашля.
— Мамка му — рече Куин и направи същото.
Двамата погледнаха надолу. Целият килим и канапето бяха оплескани с кръв. Петната бяха засъхнали и покафенели.