Да, вече въобще не искаше да знае за мама и татко. Трябваше му нова кола, и то спешно, а в гаража на къщата в стил „Тюдор“ бе паркиран лъскав мерцедес. Щеше да се метне в него и да го кара навсякъде, без да чувства грам вина.
Майната им на всички вампири.
Когато направи десен завой и се насочи към квартала си, усети гадене в стомаха. Само че той нямаше да влиза в къщата, така че нямаше да види труповете, ако изобщо те още бяха там, където ги остави…
И все пак щеше да му се наложи да се качи горе за ключовете.
Все едно. Време му беше вече да порасне, по дяволите.
Десет минути по-късно Леш спря пред гаражите отзад и излезе от колата.
— Откарай я във фермерската къща. Ще се видим там.
— Сигурен ли сте, че не искате да ви изчакам тук?
Леш се намръщи и погледна ръката си. Пръстенът, който Омега му беше дал предишната вечер, се затопляше и започваше да свети.
— Виждам, че господарят ви вика — каза господин Д. и се надигна от седалката.
— Да. — По дяволите. — Как действа това?
— Трябва да отидете на някое уединено място. Кротувайте там и той ще дойде при вас или ще ви вземе при него.
Леш вдигна поглед към семейния си дом и реши, че той ще свърши работа.
— Ще се видим във фермерската къща. А после ще ме заведеш в бунгалото, където са документите.
— Слушам.
Господин Д. докосна ръба на каубойската си шапка и седна зад волана.
Фокусът потегли надолу по алеята, а Леш влезе в къщата през кухнята. В къщата миришеше много лошо, вонята на смърт и разложение беше толкова тежка, че с нож да я режеш.
Негово дело беше, помисли си. Той бе отговорен за онова, което смърдеше така в красивата къща.
Извади телефона си, за да повика обратно господин Д., но после се разколеба и се загледа в пръстена. Златото вече светеше така ярко, та той се чудеше как не му стопява пръста.
Неговият баща. Неговият баща.
Мъртъвците тук не му бяха никакви.
Беше постъпил правилно.
Леш мина през стаята на иконома и оттам влезе в трапезарията. На светлината на пръстена си се взря в хората, които бе мислил за свои родители. Както се казва, истината беше в лъжата. Цял живот му се бе налагало да крие истинската си природа, да маскира злото у себе си. Понякога то излизаше наяве в кратки проблясъци, но сърцевината му, неговата движеща сила, оставаше дълбоко скрита.
Сега беше свободен.
Взрян в труповете пред себе си, внезапно се почувства лишен от всякакви чувства. Сякаш ги виждаше на плакати във фоайето на кино, със съответната емоция ги възприемаше и съзнанието му.
Тоест, с нулева емоция.
Докосна кучешката каишка на врата си и се почувства глупаво заради тъпите чувства, накарали го да я вземе. Изкушаваше се да я смъкне, но не… Животното, за което му напомняше, беше силно, жестоко и могъщо.
Така че каишката беше символ, не от сантиментални чувства я носеше на врата си.
Ама че гадно миришеха мъртвите.
Леш отиде във фоайето и реши, че мраморният под напълно го устройва за среща с истинския му баща. Седна, подвил крака под себе си, и се почувства като идиот в тази си поза. Затвори очи, нямаше търпение да приключи с това, да си вземе ключовете за…
Някакво жужене измести тишината в къщата, но не идваше от конкретна посока.
Леш отвори очи. Тук ли щеше да дойде баща му? Или щеше да го отведе другаде?
Появило се изневиделица течение се завихри около него и замъгли зрението му. Или пък замъгли онова, което го обкръжаваше. Ала в средата на вихрушката той беше стабилен като скала, обзет от странна увереност. Бащата никога не би навредил на сина си. Злото си беше зло, но кръвната връзка между него и баща му означаваше, че той самият е Омега.
А ако ще и само от лична заинтересованост, Омега не би посегнал на себе си.
Точно когато Леш щеше да бъде отнесен, когато течението за малко да погълне материалното му тяло, той вдигна очи.
На стълбите срещу него стоеше Джон Матю.
47.
— Сестро — чу се остър шепот пред вратата на храма. — Сестро.
Кормия вдигна очи от пергамента, върху който описваше видените сцени как Примейлът спасява цивилни.
— Лейла?
— Примейлът е болен. Вика те.
Кормия изпусна перото и се втурна към вратата. Отвори я със замах и се втренчи в бледото тревожно лице на своята сестра.