— Харесва ли ти тук? — беше написал. — И моля, знай, че можеш да ми кажеш, ако не ти харесва. Няма да те съдя.
Тя докосна робата си с пръсти.
— Чувствам се различна от всички останали. Не мога да участвам в разговори, въпреки че знам езика.
Настъпи дълго мълчание. Когато отново погледна към Джон, той пишеше. Ръката му поспираше от време на време, сякаш той търсеше подходящата дума. Зачерта нещо. После написа друго. След като свърши, й подаде бележника.
— Познавам това усещане. Тъй като съм ням, много често се чувствам не на място. Положението се подобри след преобразяването ми, но все още се случва. Тук никой не те съди. Всички те харесват и се радваме, че си в къщата.
Тя прочете написаното два пъти. Не знаеше какво да отговори на последната част. Беше предположила, че я толерират заради това, че е доведена от Примейла.
— Но… Ваша светлост, вие сте приели мълчанието. — Той се изчерви и тя добави: — Извинете. Не е моя работа.
Той написа нещо и после й показа думите си.
— Роден съм без ларинкс.
Следващото изречение беше задраскано, но тя успя да го прочете в общи линии. Беше написал нещо като: Но въпреки това се бия добре и съм умен.
Тя разбираше причината за това. Избраниците, както и глимерата, ценяха физическото съвършенство като доказателство за добра наследственост и сила на расата. Много от тях биха погледнали на мълчанието му като на недъг и дори Избраниците можеха да бъдат жестоки към онези, които смятаха за по-нисши от тях.
Кормия протегна ръка и я положи върху дланта му.
— Мисля, че не всичко трябва да бъде изречено, за да бъде разбрано. И е повече от ясно, че сте способен и силен.
Страните му почервеняха и той наведе глава, за да скрие очите си.
Кормия се усмихна. Изглеждаше сбъркано, че неговата неловкост я караше да се отпусне, но това някак ги сближаваше.
— Откога сте тук? — попита тя.
По лицето му пробягаха емоции и той отново се зае с бележника.
— От около осем месеца. Прибраха ме, защото нямам семейство. Баща ми беше убит.
— Съжалявам за загубата ви. Кажете… тук сте, защото ви харесва ли?
Последва дълга пауза. После той започна да пише бавно. Когато й подаде бележника, там се казваше:
— Не ми харесва нито повече, нито по-малко от всякакъв друг дом.
— Което означава, че сте не на място също като мен — промърмори тя. — Тук сте, но не съвсем.
Той кимна и се усмихна, с което изложи на показ белите си кучешки зъби.
Кормия не можеше да направи друго, освен да повтори изражението, изписано на красивото му лице.
В Светилището всички бяха като нея. Тук? Никой нямаше нищо общо с нея. Досега.
— Имаш ли въпроси, които искаш да зададеш? — написа той. — За къщата? За прислугата? Фюри предположи, че можеш да искаш да питаш нещо.
Въпроси… Хрумваха й няколко. Например откога Примейлът е влюбен в Бела? Тя някога изпитвала ли е нещо към него? Някога били ли са заедно?
Насочи вниманието си към книгите.
— В момента нямам въпроси. — Без определена причина добави: — Току-що завърших „Опасни връзки“ на Шодерло дьо Лакло.
— Направиха филм по нея. Със Сара Мишел Гелар, Райън Филипи и Рийз Уидърспун.
— Филм ли? И кои са тези хора?
Той писа известно време.
— Знаеш какво е телевизия, нали? Онази плоскост в помещението с билярдната маса. Филмите ги показват на още по-голям екран и хората в тях се наричат актьори. Преструват се на други хора. Тези тримата са актьори. Всъщност всички са актьори — и по телевизията, и във филмите. Поне повечето от тях.
— Само съм надничала в помещението с билярдната маса. Не съм влизала вътре. — Интересно, че се засрами, задето призна колко малко е преживяла. — Онази светеща кутия с образи ли е телевизорът?
— Точно така. Ако искаш, мога да ти покажа как работи.
— Да, моля.
Излязоха от библиотеката и се озоваха в искрящото с цветовете на дъгата преддверие на имението. Както винаги Кормия хвърли поглед към тавана, намиращ се три етажа по-нагоре. Сцената, изобразена високо над главите им, представляваше воини, яздещи огромните си коне и готови за битка. Цветовете бяха смайващо ярки, фигурите — величествени и силни, а фонът — наситеносин, с бели облаци.