Гласът на баща му продължи:
— Вече можеш да вървиш. Сега сме добре тук. Ти оправи… всичко.
Фюри ги погледна.
— Сигурни ли сте?
И двамата кимнаха. Тогава през блестящото чисто стъкло долетя гласът на майка му:
— Сега иди и живей, синко. Върви… живей своя живот, не нашия. Ние сме добре тук.
Затаил дъх, Фюри ги гледаше и се опитваше да попие образите им. После постави ръка на сърцето си и ниско се поклони.
Беше сбогуване. Не довиждане, а сбогом. И имаше чувството, че те са наистина там.
Фюри отвори очи. Над него беше надвиснал плътен облак… Не, чакай, това беше висок мраморен таван.
Той обърна глава. До него седеше Кормия и държеше ръката му. Лицето й излъчваше същата топлота, каквато чувстваше и в гърдите си.
— Искаш ли да пийнеш? — попита тя.
— Ка… какво?
Тя се пресегна и взе чаша от масата.
— Искаш ли да пийнеш?
— Да, моля те.
— Повдигни си главата.
Той отпи малка глътка за проба и установи, че водата е почти ефимерна. Нямаше вкус и температурата й беше същата като на устата му, но като я преглътна, се почувства добре.
— Искаш ли още?
— Да, моля те.
Очевидно речникът му се изчерпваше с това.
Кормия отново напълни чашата от кана. Хареса му звънтящият звук.
— Ето — промълви.
Този път тя задържа главата му повдигната и докато пиеше, той се взираше в прекрасните й зелени очи.
Когато тя понечи да отдръпне чашата от устните му, той хвана китката й и изрече на Древния език:
— Бих искал винаги да се събуждам така — окъпан в твоя взор и аромата ти.
Очакваше тя да се дръпне, да се скове, да го отреже. Вместо това тя пророни:
— Почистихме градината ти.
— Да…
На двойната врата на храма се почука.
— Почакай, преди да отговориш — каза тя и се озърна. Остави чашата и притича по мраморния под до бялата кадифена завеса, в чиито гънки се скри.
Той прочисти гърло и се обади:
— Да?
Гласът на Директрис беше благ и почтителен.
— Може ли да вляза, Ваша светлост?
Той се покри с чаршафа, макар да беше с панталони, после пак се увери, че Кормия не се вижда.
— Да.
Директрис отмести завесата в преддверието и ниско се поклони. В ръцете си държеше покрит поднос.
— Донесох ви дар от Избраниците.
Когато се изправи, той отгатна по светналото й лице, че Лейла бе излъгала, и то майсторски.
Не смееше да се надигне, затова й направи знак с ръка да се приближи.
Директрис пристъпи до платформата с леглото и коленичи пред него. Вдигна златния похлупак и каза:
— От спътниците ви.
Върху подноса, спретнато сгънат като пътна карта, лежеше бродиран шал. Беше от сатен, с пришити към него скъпоценности, и представляваше истинско произведение на изкуството.
— За нашия мъж — добави Директрис и сведе глава.
— Благодаря ви. — Мамка му.
Той взе шала и го разгъна. На него с цитрини и диаманти на Древния език беше изписано Силата на расата.
Камъните искряха и той ги оприличи на жените тук в Светилището. Бяха така здраво хванати в платинените си гнезда.
— Вие ни направихте много щастливи — изрече Амалия с трепет в гласа. Изправи се и отново се поклони. — Има ли нещо, с което да ви се отплатим за тази наша радост?
— Не, благодаря. Сега ще си почивам.
Тя пак се поклони и си отиде като лек бриз, в мълчание, което бе заредено с очакване.
Сега вече Фюри седна в леглото, но се наложи да си помогне с ръце. Във вертикално положение усещаше главата си като балон — лека и празна, полюляваща се върху гръбначния му стълб.
— Кормия?
Тя излезе иззад драперията. Погледна шала, а после него.
— Имаш ли нужда от доктор Джейн?
— Не. Не съм болен. Беше делириум тременс.
— Каза ми го вече. Но аз не разбирам какво е това.
— Реакция от въздържанието.
Потърка ръцете си и си каза, че още не е свършило. Кожата го сърбеше, а дробовете му горяха, сякаш не им достигаше въздух, при все че го имаха.
Знаеше, че имат нужда от червен дим.
— Има ли баня тук някъде? — попита той.
— Да.
— Ще ме изчакаш ли? Няма да се бавя. Само искам да се измия.