Като я видя, отпусна ръце, но продължи да се смее.
— Извинявай… — Дивата радост продължаваше да блика от него и той се опита да я сдържи, но не успя. — Сигурно ме мислиш за луд.
— Не. — Тя си мислеше колко е красив с влажната си от водата златиста кожа и косата, падаща на гъсти къдрици по гърба му. — Кое е толкова смешно?
— Би ли ми подала кърпа?
Тя му подаде цяла купчина кърпи и не отмести поглед, когато той излезе от потока.
— Чувала ли си някога за „Магьосника от Оз“? — попита той.
— Това някаква измислена история ли е?
— Май че не е. — Той омота кърпа около кръста си. — Може би някой ден ще ти пусна филма. Точно на това се смеех. Объркал съм се. Онзи в главата ми не е бил всесилен демон, бил е Магьосника от Оз, един кретащ старец. Само съм си мислил, че е страшен и по-силен от мен.
— Магьосник?
Той почука слепоочието си.
— Гласът в главата ми. Лошият. Тъкмо заради него пушех, за да му избягам. Мислех, че е грамаден и мощен, а не бил. Не е.
Невъзможно бе да не се присъедини към щастието на Фюри и когато му се усмихна, внезапна топлина плъзна от сърцето в душата й.
— Да, вярно, гласът му звучеше гръмко и високо, но не беше нещо особено. — Почеса ръката си над лакътя, сякаш имаше обрив, но тя не виждаше нищо, което да разваля гладкото съвършенство на кожата му. — Високо… гръмко…
Погледът на Фюри рязко се промени, когато се насочи към нея. И тя знаеше каква е причината. Очите му пламнаха и мъжествеността между бедрата му набъбна.
— Прощавай — каза той и спусна друга дълга кърпа пред себе си.
— Легна ли с нея? — изтърси внезапно Кормия.
— С Лейла? Не. Стигнах само до преддверието, когато реших, че не мога да го направя. — Той поклати глава. — Просто няма да стане. Не мога да бъда с друга освен теб. Въпросът е какво да се направи сега. И за добро или лошо, знам отговора. Вярвам, че всичко това — той направи широк жест с ръка, сякаш обхващаше цялото Светилище — не може да продължи повече съществуването си. Тази система, този начин на живот не функционира. Права си, не опира само до нас, а до всички. Не функционира за никого.
Когато осъзна думите му, тя се замисли за ролята си спрямо расата, от която беше част. Замисли се за ширналите се бели морави, за белите сгради и за белите роби.
Фюри поклати глава.
— Някога Избраниците са били двеста, нали? По времето, когато е имало трийсет — четирийсет братя, така ли е? — Тя кимна и той се втренчи в забързаните води на потока. — А колко са останали сега? Не само Обществото на лесърите ни убива, а тези проклети правила, по които живеем. Та Избраниците не са защитени тук, а са в затвор. Те са жертви. Дори и да не ме бе харесала, нямаше да има значение. Пак щеше да си принудена да правиш секс с мен, а това е жестоко. Ти и сестрите сте тук в капан, за да служите на една традиция, в която кой знае колко от вас вярват. Живот на Избраница… Въобще не става дума за избор. Никоя от вас не е имала такъв. Вземи себе си, ти не искаш да си тук. Върна се само защото не можеше да идеш другаде, нали?
Три думи излязоха от устата й, три невъзможни думи, които промениха всичко.
— Да, така е.
Кормия повдигна леко робата си и я остави пак да падне, замислена за пергамента, който лежеше на пода в Храма на уединението, онзи със скиците на сгради върху него, онзи, който не знаеше къде да сложи.
Сега тя беше тази, която поклати глава.
— Не бях и подозирала доколко не се познавам, докато не отидох в Далечната страна. Вярвам, че и с другите е така. Сигурно и те… не може аз единствена да съм със скрити дарби и неподозирани интереси. — Тя взе да крачи из банята. — Едва ли има някоя сред нас, която да не се чувства провалена, та макар и само заради силния натиск да се придава на всичко някаква върховна и абсолютна важност. Една малка грешка, била тя неправилно изписана дума, или фалшива нота при пеене, или сбъркан бод във везбата, и се чувстваш, сякаш си разочаровала цялата раса. — Тя вече беше неспособна да спре думите, които се изливаха от устата й. — Ти си много прав. Това не функционира. Предназначението ни е да служим на Скрайб Върджин, но сигурно има начин да се прави това, като уважаваме и себе си. — Кормия погледна Фюри. — Ако ние сме нейните избрани чеда, не означава ли това, че тя иска най-доброто за нас? Не е ли това, което родителите желаят за децата си? А нима това… — Тя се завъртя и огледа вездесъщата задушаваща белота на банята. — А нима това е най-доброто? За повечето от нас е по-скоро дълбоко замразяване, а не живот. Животът за нас е спрял, макар и да се движим. Как тогава това ще е най-доброто за нас?