Застанал в просеката, сега се виждаше обикновен мъж, доколкото може някой да е обикновен, ако целият е отрупан със златни вериги. Държеше някого — брадат вампир с бял кичур в тъмната коса.
Цялото тяло на Джон се вцепени.
— Не познахте ли брат си? — попита онзи, после погледна към мъжа в ръцете си. — Колко бързо забравят.
Джон беше този, който развали редицата и изтича напред през високата трева. Някой изкрещя името му, но той нямаше да спре заради никого и нищо. Тичаше бързо, колкото му държаха краката, вятърът бучеше в ушите му, кръвта бушуваше във вените му.
Тревите на ливадата се удряха в джинсите му, а хладният въздух на августовската нощ бръснеше страните му, стиснатите му в юмруци ръце бяха протегнати напред.
Татко, с устни изрече той. Татко!
Джон спря рязко и притисна с ръка устата си. Беше Тормент, но в някакъв смален вариант, като че бе оставен на слънце месеци наред. Лицето му бе изпито, кожата му бе увиснала около костите, очите бяха потънали дълбоко в черепа. Брадата му беше дълга и тъмна, а косата наподобяваше разбъркано гнездо с изключение на гладкия и лъскав бял кичур отпред. Дрехите му бяха същите, които бе носил в нощта на изчезването си от тренировъчния център, целите мръсни и парцаливи.
Джон подскочи, като усети ръка на рамото си.
— Спокойно, синко — рече Рот. — Боже господи…
— Името ми е Ласитър — поправи го мъжът, — в случай че си забравил.
— Все едно. Е, каква е цената? — попита кралят, като посегна да поеме Тор.
— Харесва ми как автоматично приемаш, че има цена.
Джон искаше да е този, който да отнесе Тормент до колата, но коленете му трепереха толкова силно, че едва ли не и той трябваше да бъде носен.
— Няма ли цена? — Когато кралят пое тялото на брата, поклати глава стъписан. — По дяволите, та той е направо безтегловен.
— Хранил се е от елени.
— Откога знаеш за него?
— Открих го преди два дни.
— Цената — повтори Рот, без да откъсва поглед от брата.
— Ето каква е работата. — Кралят изруга, а Ласитър отново се разсмя. — Не става дума за цена.
— А за какво става дума?!
— Сделката е две в едно.
— Моля?
— Аз вървя заедно с него.
— Как ли пък не.
Ласитър отвърна с тон, вече лишен от всякаква шеговитост:
— Това е част от сделката и повярвай, не е и по моя вкус. Но той е последният ми шанс и за съжаление, идвам с него. Впрочем, ако откажеш, за нула време ще изпаря всички ни ей така.
Мъжът щракна с пръсти и ярка бяла искра отхвърча в нощното небе.
След миг Рот се обърна към Джон.
— Това е Ласитър, падналият ангел. При едно от последните му посещения на Земята в Централна Европа избухна епидемия от чума…
— Вярно, но въобще не по моя вина…
— … която изтреби две трети от човешкото население.
— Нека ти припомня, че вие не харесвате хората.
— Миришат лошо, като са мъртви.
— С всички вас, смъртните, е така.
Джон едва успяваше да следи разговора, беше твърде погълнат да се взира в лицето на Тор. Отвори очи… отвори очи… моля те, Боже…
— Хайде, Джон. — Рот се обърна и тръгна към братята. Като стигна при тях, каза тихо: — Брат ни се завърна.
— О, Господи, жив ли е? — възкликна някой.
— Слава богу — простена друг.
— Кажи им — настоя Ласитър отзад. — Кажи им, че върви със съквартирант в стаята.
Братята извърнаха рязко глави като един.
— Как ни го начука тоя! — промълви Вишъс.
— Това ще го пропусна, благодаря — измърмори Ласитър.
50.
Фюри прекоси ширналата се бяла територия на Светилището и отиде до частния вход на Скрайб Върджин. Почука веднъж и изчака, за да отправи молба за аудиенция.
Вратите се отвориха и той очакваше Директрис Амалия да го посрещне, но зад тях нямаше никой. Белият вътрешен двор на Скрайб Върджин беше пуст, с изключение на птиците в отрупаното с бели цветове дърво.
Чинките и канарчетата изглеждаха не на място и това ги правеше още по-прелестни. Цветовете им се открояваха ярко на фона на белите клони и листа и като чу песните им, той си припомни колко много пъти Вишъс бе идвал тук с по едно от крехките създания, сгушено в дланите му.