След като Скрайб Върджин се бе отказала от птиците си заради сина си, той й ги бе върнал.
Фюри отиде до фонтана и се заслуша в плискането на водата върху мраморното корито. Разбра кога Скрайб Върджин е застанала зад него по това, че косъмчетата по тила му настръхнаха.
— Очаквах и ти да се оттеглиш — каза му тя. — Виждах пътя на Примейла, продължен от друг. Ти трябваше да бъдеш само преходът.
Той я погледна през рамо.
— Аз също очаквах да се оттегля. Но няма да го направя.
Странно, помисли си той. Под черните дипли на робата, скриваща лицето, ръцете и краката й, сиянието не бе тъй ярко, както си го спомняше.
Тя се приближи към птиците си.
— Бих искала да ме поздравиш както е редно, Примейл.
Той се поклони ниско и изрече нужните слова на Древния език. Поднесе й уважението си, оставайки наведен, докато тя го освободи от почтителната поза.
— Тъкмо в това е въпросът — промълви тя. — Ти вече сам си се освободил. А сега искаш същото и за моите Избраници. — Той отвори уста, но тя го прекъсна: — Не е нужно да обясняваш мотивите си. Мислиш ли, че не знам какво е в главата ти? Дори твоят Магьосник, както го наричаш, ми е добре известен.
Добре, това вече го накара да се чувства неловко.
— Изправи се, Фюри, сине на Агъни. — Когато той го направи, тя каза: — Всички сме продукт на своето възпитание, Примейл. Действията ни, резултат от нашия избор, почиват върху основите, положени от родителите ни и от техните родители преди това. Ние сме просто следващият етаж в къщата или новото паве на пътя.
Фюри бавно поклати глава.
— Можем да изберем различна посока. Можем да поемем по друг курс.
— Не съм сигурна в това.
— А аз трябва да съм сигурен в това… Иначе нищо няма да направя в този живот, който си ми дала.
— Наистина. — Тя извърна глава към покоите си. — Наистина, Примейл.
В протяжното мълчание, което последва, тя изглеждаше натъжена и това го учуди. Беше се приготвил за битка. Трудно бе да не възприемаш Скрайб Върджин като тежкотоварен камион в черна роба.
— Кажи ми, Примейл, как смяташ да подходиш към всичко това?
— И аз не знам още. Но онези, на които тук им е по-добре, могат да останат. А другите, които се осмеляват да започнат нов живот в Далечната страна, ще бъдат под моята закрила там.
— Завинаги ли напускаш отсамната страна?
— Има нещо в Далечната страна, без което не мога. Но ще пътувам в двете посоки. Ще отнеме десетилетия, може би и по-дълго, за да се промени всичко. Кормия ще помага.
— И ще вземеш само нея, както прави всеки мъж?
— Да. Ако останалите намерят партньори по свой избор, ще приема цялото им женско потомство според традицията на Избраниците и ще настоявам Рот да приеме мъжките рожби в Братството, независимо дали са родени тук, или в Далечната страна. Но аз ще взема единствено Кормия.
— Ами чистотата на кръвта? А силата, която иде от нея? Няма ли да има стандарти? Тази порода е специално отглеждана, за да роди сила от сила. Ами ако Избраница се спре на някого извън Братството?
Той си помисли за Куин и Блей. Силни младежи, които след време щяха да станат още по-силни мъже. Защо да не бъдеха те в Братството?
— Това ще го реши Рот. Но аз ще го насърча да приема достойните, независимо от потеклото им. Смелото сърце може да направи един мъж по-висок и по-силен, отколкото е такъв физически. Расата запада и ти го знаеш. С всяко поколение ставаме все по-нестабилни и не само заради войната. Не само Обществото на лесърите ни убива. Традициите също го правят.
Скрайб Върджин се приближи до фонтана.
Настана дълго, дълго мълчание.
— Имам чувството, че изгубих — тихо промълви тя. — Всички вас.
— Не си. Ни най-малко. Бъди майка на расата, не пазач и ще спечелиш всичко, което пожелаеш. Освободи ни и бъди свидетел на разцвета ни.
Мекият ромон на фонтана като че се усили и придоби мощ от нейните силни чувства.
Фюри се загледа в падащата вода, която улавяше светлината и блестеше като рой звезди. Във всяка капчица се съдържаше дъга и събрани, те придаваха на струята почти невъзможна красота. При тази гледка Фюри се замисли за Избраниците и за техните индивидуални дарби.
Замисли се за братята.
Замисли се за техните съпруги.
Замисли се за своята възлюбена.
И схвана въпросите „защо“ в мълчанието й.
— Няма да ни изгубиш. Никога няма да те изоставим и забравим. Как бихме могли? Ти ни създаде, отгледа, направи ни силни. Ала сега… сега е нашето време. Дай ни свобода и ще бъдем по-близо до теб отвсякога. Нека вземем бъдещето в ръцете си и ще го оформим по най-добрия начин. Имай вяра в собственото си творение.