Фюри само можеше да се чуди що за бомба пуснаха отсреща.
След малко Рив се прокашля. После по лицето му бавно плъзна усмивка.
— Е, при положение че така го чувстваш… С удоволствие. Благодаря. — Той затвори и вдигна очи. — Познай кой е новият лийдайър на Съвета.
Челюстта на Фюри увисна.
— Не е възможно да си ти. Но как, по дяволите…
— Оказва се, че съм най-старият оцелял от рода си, а по правило жени не могат да заемат поста лийдайър. И тъй като съм единственият мъж в Съвета, познай кой ще дойде на вечеря. — Той се отпусна на кожения си стол. — Имат нужда от мен.
— Да му се не види!
— Да, ако живееш достатъчно дълго, можеш да видиш едва ли не всичко. Предай на шефа си, че ще е удоволствие да си сътруднича с него.
— Ще му предам. Непременно. И чуй, пак ти благодаря за това. За всичко. — Той отиде до вратата. — Ако някога ти потрябвам, само се обади.
Ривендж кимна веднъж.
— Ще се обадя, вампире. Гълтачите на грехове винаги си прибират отплатата.
Фюри се поусмихна.
— Общоприетият термин е симпат.
Напусна кабинета, съпровождан от тихия, малко зъл смях на Рив, наподобяващ ехо на далечна гръмотевица.
Фюри се материализира пред имението на Братството и пооправи дрехата си. С желанието си да направи добро впечатление, имаше чувството, че вече не живее под този покрив.
Но в това имаше логика — съзнанието му бе променило адреса си.
Усети неловко чувство когато се приближи до къщата, влезе в преддверието и позвъни на видеоекрана, както би сторил външен човек. Фриц изглеждаше също така изненадан, като отвори вратата.
— Господарю?
— Би ли съобщил на Рот, че съм тук и че искам да говоря с него?
— Разбира се. — Догенът се поклони и изтича бързо нагоре по главното стълбище.
Докато чакаше, Фюри огледа фоайето и се замисли за това, как брат му Дариъс бе построил къщата… преди колко ли години?
Рот се появи на стълбището с враждебно изражение на лицето.
— Здравей.
— Здравей — отвърна му Фюри и вдигна ръка. — Може ли да се кача при теб за малко?
— То се знае.
Фюри се заизкачва бавно. Колкото повече се приближаваше до стаята си, толкова повече кожата му настръхваше, защото нямаше как да не мисли за червения дим, който пушеше там. Част от него копнееше толкова силно поне за едно всмукване, че главата му се замая.
— Слушай — сурово подхвана Рот, — ако си дошъл тук за дрогата си…
Фюри вдигна ръка и изрече с дрезгав глас:
— Не. Може ли да говорим насаме?
— Добре.
Когато вратата на кабинета се затвори, той положи неимоверно усилие да прогони наркотичния глад и да заговори. Не беше съвсем сигурен какво излизаше от устата му. Примейлът. Кормия. Скрайб Върджин. Избраниците. Братята. Промяна.
Промяна.
Промяна.
Когато най-сетне остана без дъх от приказки, осъзна, че Рот въобще не е проговорил.
— Та така стоят нещата сега — заключи Фюри. — Вече говорих с Избраниците и им съобщих, че ще им осигуря място за живеене отсам.
— И къде ще да е то?
— В планинската къща на Рив на север.
— Нима?
— Да. Там е безопасно. Защитено. Не е много оживено, хората са малко. Ще съм в състояние по-лесно да охранявам онези, които ще дойдат. Цялата тази работа трябва да стане постепенно. Няколко от тях вече проявиха интерес да посетят отсамната страна. Да я опознаят. Да научат нови неща. С Кормия ще им помогнем да асимилират тукашната култура до степен, каквато те желаят. Но всичко е на доброволен принцип. Изборът е техен.
— И Скрайб Върджин се съгласи с това?
— Да. Съгласи се. Разбира се, всичко, отнасящо се до Братството, зависи от теб.
Рот поклати глава и се изправи.
Фюри кимна, не го обвиняваше, че е резервиран към плана му. Бе изрекъл много думи. Сега само можеше да се надява да ги подкрепи с действия.
— Както казах, всичко зависи от…
Рот се приближи до него и протегна ръка.
— Изцяло съм „за“. И всичко, което ти е нужно за Избраниците в отсамната страна, ще го имаш. Всичко.
За момента Фюри прие като най-ценно предложение протегнатата ръка. Пое я и с пресекващ глас каза: