— Сделката… е добра.
Рот се усмихна.
— Ще ти дам всичко, което ти е необходимо.
— Засега няма нужда… — Фюри смръщи вежди и погледна към бюрото на краля. — Може ли да използвам компютъра ти за малко?
— Разбира се. И като приключиш, ще споделя с теб една добра новина. Всъщност, донякъде добра новина.
— Каква е?
Рот кимна по посока на вратата.
— Тор се върна.
Гърлото на Фюри се стегна.
— Нима е жив?
— Едва… Важното е, че е у дома. И ще се постараем да запазим нещата така.
53.
Седнал на масата на Братството във Вип сектора на „Зироу Сам“, Джон Матю бе пиян-залян. Пиян до козирката. Пиян като мотика.
Веднага щом довърши поредната бира за срок от пет минути, той си поръча коктейл с „Редбул“ и „Йегермайстер“.
За тяхна чест Куин и Блей не казваха нито дума.
Трудно му бе да обясни кое предизвика този алкохолен маратон. Единственото, което си повтаряше, беше, че нервите му са изпилени докрай. Беше оставил Тор да спи на леглото като в ковчег и макар да бе прекрасно, че се бяха намерили отново, братът далеч не се беше върнал у дома свободен.
Джон не би понесъл да го изгуби отново.
А и онази странна случка, когато видя Леш, плюс свързаното с нея убеждение на Джон, че губи разсъдъка си.
Когато сервитьорката дойде с шота, Куин й каза:
— Той би искал още една бира.
— Обичам те — каза с жестове Джон на приятеля си.
— Като си идеш вкъщи и започнеш да бълваш като пръскачка на голф игрище, ще ни мразиш, но нека живеем за момента — тук и сега.
— Дадено.
Джон гаврътна шота и той не му опари устата, не слезе в стомаха му като горяща топка. И как иначе? Нима на горския пожар му пука за пламък от запалка „Зипо“?
Куин беше прав. Вероятно щеше да си пати. Всъщност…
Джон се изправи.
— О, по дяволите, започва се — отбеляза Куин и също стана.
— Отивам сам.
Куин попипа верижката около врата си.
— Няма да стане.
Джон заби юмруци в масата и оголи вампирските си зъби.
— Ама какво те прихваща? — изсъска му Куин, докато Блей тревожно погледна към околните посетители. — Какво си мислиш, че правиш, дявол го взел?
— Отивам сам.
Куин се наежи, сякаш се канеше да спори, но размисли и си седна на мястото.
— Добре. Както кажеш. Само си прибери търнокопите.
Джон тръгна, учуден, че никой друг в клуба изглежда не забелязваше как подът се люлееше напред-назад, като в къщичката на смеха в лунапарк. Точно преди да стигне до фоайето пред частните тоалетни, промени намерението си, направи завой и излезе извън оградената с плюшен шнур зона.
Мина през гъстата тълпа с грацията на бизон, като забърсваше околните, блъскаше се в стената, накланяше се напред, а после рязко назад, за да предотврати падането по очи.
Изкачи стълбите до мецанина и си запроправя път към мъжката тоалетна.
Имаше двама типа на писоарите и един до умивалниците, но Джон не срещна очите на никого от тях и тръгна към кабинките. Стигна чак до последната, тази за инвалиди, отвори вратата, но му стана зле, залитна назад и се напъха в предпоследната. Когато заключи вратата, стомахът му се завъртя с такава скорост, като че машина събираше пратки за незабавна експедиция по въздух.
Мамка му. Защо просто не беше използвал частните тоалетни във ВИП зоната? Защо му трябваше онези тримата отвън да слушат гръмки звуци като от отпушване на канал?
По дяволите… Лошо му се пишеше.
Обърна се да огледа тоалетната чиния. Беше черна като почти цялото обзавеждане в „Зироу Сам“, но той знаеше, че е чиста. Рив поддържаше заведението си чисто.
Е, ако не се смяташе проституцията. И наркотиците. И залозите.
Добре де, беше чисто от хигиенна гледна точка, не според Наказателния кодекс.
Джон облегна глава на металната врата и затвори очи и ето че истинската причина за пиенето му мигом изплува.
Кое беше мерилото за истински мъж? Как воюва? Колко коремни преси може да направи? Осъществената мъст?
А може би, като контролира чувствата си, когато целият свят изглежда нестабилен като къщичката на смеха? Или като обича някого със съзнанието, че той може да си отиде завинаги?