— После — изрече с устни той.
Когато отвори вратата, беше далеч по-трезвен. А на лицето му имаше широка усмивка, която едва ли не крещеше „Голям мъжага съм“.
Когато Леш се появи отново във фоайето на родителите си, известно време остана неподвижен. Усещаше тялото си като притиснато между два листа восъчна хартия и изгладено с ютия, като паднало листо, запазено по изкуствен начин и не без известна болка.
Той погледна ръцете си. Размърда ги. Раздвижи и врата си, който изпука.
Уроците от баща му бяха започнали. Щяха да се срещат редовно. Той беше готов да попива знания.
Като свиваше дланите си в юмруци и ги разпускаше, той преброи фокусите, които владееше сега. Фокуси, които… Всъщност не бяха фокуси, изобщо не бяха фокуси. Той беше чудовище. Чудовище, което започваше да схваща колко са полезни люспите по тялото му, пламъкът в устата му и бодлите по опашката му.
Наподобяваше донякъде периода след трансформацията му. Пак трябваше да осъзнае кой е и как функционира тялото му.
За щастие Омега щеше да му помага. Както бе редно за всеки добър родител.
Когато вече можеше да го понесе, Леш обърна глава и погледна стълбите, като си припомни къде беше стоял Джон.
Толкова хубаво бе да види отново врага си. Това наистина стопли сърцето му.
„Холмарк“ трябваше да пуснат нова серия картички, посветени на отмъщението, за да бъдат разпращани на онези, върху които се каниш да стовариш възмездието си.
Леш се изправи предпазливо, бавно се обърна и огледа обстановката — големият часовник с махало в ъгъла, маслените картини и други разни боклуци, събирани и съхранявани поколения наред.
После погледна към трапезарията.
Припомни си, че в гаража има лопати.
Намери две от тях, подпрени на стената до закачалката, на която висяха градинските сечива. Лопатата, която избра, беше с дървена дръжка и с широка метална част, покрита с червен емайл.
Излезе навън и с почуда установи, че още е тъмно, а имаше усещането, че е прекарал при Омега много часове. Дали пък не беше следващата нощ? Или дори по-следващата?
Леш отиде в страничния двор и избра място под големия дъб, засенчващ широкия прозорец на кабинета. Докато копаеше, очите му от време на време се стрелкаха към стъклата и стаята зад тях. Кървавите петна още си стояха по канапето. Макар че що за нелепа мисъл беше това? Да не би да можеха да се изпарят от копринената тъкан?
Той изкопа един гроб, дълбок метър и половина, дълъг два метра и широк метър и двайсет.
Купчината пръст, излязла от дупката, бе по-голяма, отколкото беше очаквал, и миришеше както моравата след силна буря — на мускус и нещо сладникаво. А може би сладникавото идеше от него.
Нарастващото светло петно на изток го накара да изхвърли лопатата от дупката и да изскочи на земята. Трябваше да действа бързо, преди слънцето да е изгряло; това и направи. Първо положи баща си. Майка му беше втора. Смести я на една страна, с гръб към бащата.
Загледа се в двамата.
Учуден бе, че изпита потребност да направи това, преди да пристигне групата, която щеше да се опита да опразни къщата, но това беше положението. Те бяха негови родители през първата част от живота му и макар да си казваше, че въобще не държи на тях, не беше така. Нямаше да остави лесърите да поругаят разлагащите им се тела. Къщата? Добре, полагаше им се. Но не и телата.
Слънцето започна да се издига и златистите му лъчи проблясваха през разлистената корона на дъба. Той се обади по телефона, после върна купчината пръст на мястото й.
По дяволите, помисли си той, като приключи. Това чудо наистина приличаше на гроб с надигнатата купчинка отгоре, подобно на самун хляб.
Тъкмо връщаше лопатата на мястото й в гаража, когато чу първата кола да спира пред къщата. От нея излязоха двама лесъри и в този момент в алеята влезе втора, после Форд Еф-50 и микробус.
От тях се разнесе силна сладникава миризма, докато се изсипваха в дома на родителите му. Големият бус, шофиран от господин Д., пристигна последен.
Когато оплячкосването започна, Леш се качи и взе бърз душ в някогашната си баня. Докато се бършеше, прерови дрешника си. Дрехи… дрехи… някак си това, което бе носил напоследък, сега вече му се струваше неуместно и той извади елегантен костюм „Прада“.
Етапът му на пристрастеност към военен тип дрехи, лишени от шик, беше приключил. Вече не беше послушният малък обучаващ се войник на Братството.