Но най-вече усещаше взаимната им любов един към друг.
Не можеше да си припомни друг толкова ярък и жив момент.
Помисли си, че това е дарбата на възстановяването. Способността да изживее мига с жената, която обича, и да е напълно на себе си, съзнателен, присъстващ. Изцяло.
Припомни си Джонатан, сбирката и думите на мъжа: „Много повече искам да съм тук, където съм сега, отколкото да бъда надрусан“.
Да. Дявол да го вземе… да.
Фюри отново се задвижи, като редуваше вземане и даване.
Задъхан и напрегнат, той живееше, когато двамата заедно стигнаха до кулминацията… живееше с всичка сила.
55.
Хекс си тръгна от клуба в четири и дванайсет минути през нощта. Чистачите се бяха заловили да прахосмучат, мият и лъскат. Те щяха да затворят вратите, а тя бе подготвила алармата за автоматично активиране в осем часа. Чекмеджетата на касите бяха празни, а офисът на Ривендж бе не просто заключен, а напълно недостъпен.
Дукатито й я чакаше в частния сектор на гаража, където беше паркирано и бентлито, когато на Ривендж не му трябваше кола. Тя изкара навън черния мотор, качи се на него, когато вратата се затвори с трясък, и го запали с ритник.
Никога не носеше каска.
Облечена беше както винаги в кожени бричове и рокерско яке.
Моторът ръмжеше между краката й и тя пое по дългия път към дома си, като криволичеше из лабиринта от еднопосочни улици в центъра, а после излезе на „Нортуей“. Караше с над сто и шейсет, когато профуча край полицейска кола, паркирана под боровете край магистралата.
Никога не включваше светлините.
Това обясняваше защо, ако радарът на онзи със значката я бе засякъл и той не спеше, не я бе погнал с колата. Трудно се преследва нещо, което не виждаш.
Имаше две места в Колдуел, където да положи глава — сутеренен апартамент в центъра, когато й бе нужно уединение, и изолирано двустайно бунгало на река Хъдсън.
Черният път към имота й на брега си беше просто пътека, поради това, че не бе разчиствала храсталаците през последните трийсет години. В дъното на буренясалата алея сред парцел от седем акра се намираше рибарската хижа от двайсетте години — къща, изградена стабилно, но без стремеж към красота. Гаражът беше самостоятелна постройка вдясно и тъкмо той бе наклонил везните, когато за пръв път оглеждаше имота. Беше жена, която обичаше да държи солиден стрелкови арсенал подръка, а складирането му извън къщата намаляваше риска някой път да хвръкне във въздуха в съня си.
Моторът отиде в гаража. Тя се прибра в къщата.
Влезе в кухнята и се наслади на мириса на дома си — на стари борови греди по тавана и стените и на кедър от вградените шкафове за ловджийски принадлежности.
Нямаше охранителна система. Не хранеше доверие към тях.
Имаше себе си. А това винаги се беше оказвало достатъчно.
След като изпи чаша нес кафе, влезе в спалнята и съблече кожените си дрехи. Като остана по черен спортен сутиен и бикини, легна на голия под и стисна зъби.
Колкото и да беше корава, винаги й трябваше един миг да се отпусне.
Когато беше готова, посегна към гривните от бодлива тел, впити в кожата и мускулите на бедрата й. Механизмът се отвори с щракване и тя изстена, когато в раните й нахлу кръв. Със замъглено зрение се завъртя настрани и сви тяло, докато дишаше през устата.
Само така можеше да контролира природата си на симпат. Болката беше нейното самолечение.
Когато кожата й стана лепкава от кръвта, а нервната система на тялото й се пренастрои, я разтърси приятен гъдел. Приемаше го като награда за проявата на сила, за издръжливостта си. Разбира се, всичко беше химия, самопроизведени ендорфини препускаха във вените й, но усещането бе вълшебно.
В моменти като този се изкушаваше да купи мебели за къщата си, но лесно устояваше на импулса. Дървеният под беше по-лесен за почистване.
Дишането й се успокояваше, сърцето забавяше ритъма си и мозъкът й тъкмо започваше да функционира, когато нещо щракна в главата й и обърна тенденцията към стабилизиране.
Джон Матю.
Джон Матю… този негодник. Та той беше кажи-речи дванайсетгодишен, за бога. Къде му беше умът, та се опитваше да я сваля?
Представи си го, както беше застанал под лампите в тоалетната, с лице на боец, не на юноша, с тяло на мъж, способен да доставя наслада, не някогашното срамежливо и потиснато създание.