— О, да, това е… О, да, това е много добър план.
От телефона му се разнесе припомнящо звънене и той със стон посегна към нощното шкафче.
— Добре, върви сега, че иначе няма да те пусна оттук още час. Или четири часа.
Тя се засмя и тръгна към вратата.
— Мили… Боже.
Кормия се обърна.
— Какво има?
Фюри бавно седна в леглото, като държеше телефона така, сякаш струваше далеч повече от четиристотинте долара, които бе платил за него предишната седмица.
— Фюри?
Той обърна екранчето към нея.
Съобщението беше от Зейдист: Роди се момиченце. Преди два часа. Нала. Надявам се вие да сте добре. Зи.
Тя прехапа устна и положи ръка върху рамото му.
— Трябва да отидеш в имението. Трябва да го видиш. Да ги видиш.
Фюри преглътна мъчително.
— Да. Не знам. Мисля, че разумното сега е… да не отивам там. С Рот можем да уговорим каквото трябва по телефона и… Да. По-добре да не ходя.
— Ще отговориш ли на съобщението?
— Да.
Той придърпа чаршафа нагоре и остана да се взира в телефона.
След миг тя каза:
— Искаш ли аз да го направя вместо теб?
Той кимна.
— Ако обичаш. Напиши го от името на двама ни.
Тя го целуна по върха на главата и после написа: Благославяме теб, твоята шелан и малкото ви. Духом сме с вас, изпращаме ви много обич. Фюри и Кормия.
На следващата вечер Фюри бе изкушен да пропусне сбирката на Анонимните наркомани. Силно изкушен.
И сам не знаеше кое го накара да отиде. Не разбра как стана.
Искаше единствено да си запали, за да не усеща болката. Но колко сбъркано бе да страда? Малкото на близнака му беше дошло на света живо и здраво, Зи вече беше баща, Бела бе преживяла раждането… Най-логичното беше той да е възторжен и облекчен. Та нали за това се бяха молили и той, и всички останали?
Без съмнение единствен той имаше тази ненормална реакция към събитието. Останалите в Братството сигурно вдигаха тостове за Зи и новородената му дъщеря и всякак глезеха Бела. Празненствата щяха да продължат със седмици и Фриц щеше окрилен да приготвя специалитети и да организира церемонии.
Фюри го виждаше като наяве. Главният вход на имението щеше да е украсен с лъскави драперии в зелено — родовия цвят на Зи — и тъмнолилаво — този на рода на Бела. На всяка врата щеше да виси венец от цветя, дори по дрешниците и килерите, като символ на това, че Нала успешно се е появила в отсамната страна. В камините дни наред щяха да горят ароматни дърва и да изпускат червени пламъци, за да е силна кръвта на малкото сладурче.
На двайсет и четвъртия час след раждането всички в къщата щяха да отнесат на гордите родители огромни панделки със семейните си цветове. Те щяха да бъдат завързани на люлката на Нала като символ на обещанията да й дават закрила в живота й. Щяха да тръгват от възглавничката, на която бе положена драгоценната й главица, и да се спускат до пода като буйна река от обич.
Нала щеше да получи в дар скъпоценни бижута, щеше да е увита в плюш и да е прегръщана от нежни ръце. Щеше да е почитана и благославяна като истинско чудо, каквото и беше, и раждането й щеше навеки да топли сърцата, които го бяха очаквали с надежда и страх.
Да… Фюри не знаеше какво го отведе в общинския център. Не знаеше какво му помогна да отвори вратата и да слезе в сутерена. Не знаеше какво го накара да остане.
Но знаеше, когато се върна при къщата на Ривендж, че не може да влезе вътре.
Седна в плетено кресло на задната тераса, под звездите. В съзнанието му нямаше нищо. И все пак имаше всичко.
По някое време се появи Кормия и положи ръка на рамото му, както правеше винаги, когато отгатваше, че е дълбоко замислен. Той целуна дланта й, после тя го целуна по устата и се прибра вътре, вероятно да се върне към чертежите за новия клуб на Ривендж.
Нощта беше тиха и много студена. От време на време се извиваше вятър и минаваше през върховете на дърветата, а есенните листа отговаряха с дружелюбно шумолене, сякаш радостни от вниманието.
В къщата зад себе си чуваше бъдещето. Избраниците протягаха ръце към новия за тях свят, научаваха неща за него и за себе си. Беше много горд с тях и наистина се чувстваше Примейл по древната традиция, в смисъл че би убил, за да защити жените си, и би сторил всичко за всяка от тях.
Но това беше бащинска любов. Любов като към спътница пазеше само и единствено за Кормия.