— Същото може да се каже и за теб, братко.
— Самата истина. Благословена истина. — Зи стана сериозен. — Моля те… ела да я видиш… Но ела също да видиш и нас. Липсваш на братята. Липсваш на мен.
Фюри присви очи и изведнъж всичко се намести в ума му.
— Ти си бил, нали? Ти дойде при общинския център. Ти ме гледаше как седнах на люлката.
Зи промълви с пресекващ глас:
— Дяволски много се гордея с теб.
— Аз също — рече Кормия.
Колко съвършен бе този миг, помисли си Фюри. Пред него беше близнакът му, до него стоеше неговата шелан, а от Магьосника нямаше и помен.
Знаеше, че ще помни този момент на пълна хармония до последния си ден също тъй живо и ярко, както го изживяваше сега.
Фюри целуна продължително своята шелан по челото в знак на благодарност. После се усмихна на Зейдист.
— С удоволствие. Ще дойдем при люлката на Нала с удоволствие и почит.
— А панделките ви?
Той погледна към разкошно преплетените панделки в зелено и златно, символизиращи съюза му с Кормия. Внезапно тя го прегърна по-силно, сякаш помислила си точно същото.
А именно, че двете си отиваха идеално.
— Да, братко. Непременно ще дойдем с панделките си. — Той се вгледа дълбоко в очите й. — А пък ако има и време за церемония по съчетаването, би било прекрасно, защото…
Нататък думите му потънаха сред ръкопляскане и одобрителни възгласи от страна на Братството. Но Кормия схвана същественото. Никога не беше виждал на лицето на жена по-красива и широка усмивка от нейната, докато бе вперила очи в него.
Очевидно беше схванала какво имаше предвид той.
Ще те обичам вечно невинаги трябва да се каже гласно, за да се разбере.