— Благодаря — каза тя.
Той тъкмо се канеше да отвърне любезно, когато осъзна, че тя говори на растението, а не на него.
Кормия се обърна към него.
— Другите цветя бяха сложени в стъклени домове с вода.
— Да идем да ти намерим ваза — написа. — Така ги наричат тук.
Тя кимна и пое към френските прозорци, водещи към билярдната зала. Пристъпи през прага и погледна обратно навън.
Очите й се задържаха върху градината, като че беше любовник, когото нямаше да зърне отново.
— Може пак да излезем някой път — написа той в бележника си. — Стига ти да желаеш.
Бързото й кимване беше утешително за него, като се имаше предвид какво беше направил току-що.
— Бих се радвала.
— Може да гледаме филм горе в кинозалата.
— В кинозалата ли?
Той затвори френския прозорец зад гърба им.
— Помещение, направено специално за гледане на филми.
— Може ли сега да гледаме един?
Твърдата нотка в гласа й леко промени впечатлението му за нея. Тихият говор и въздържаността може би просто бяха заучени, реши той, а не лични качества.
— Трябва да излизам. Но може да го направим утре.
— Добре. Утре след Първото хранене.
Да, смирението определено не беше нейна лична черта. Което го караше да се чуди как ли се справяше с ролята си на Избраница.
— Имам часове, но можем да се срещнем след това.
— Да. Бих искала да науча повече за всичко тук. — Усмивката й озари билярдната зала като пламтящ огън и докато тя се въртеше наоколо на един крак, му припомни фигурките на балерини в кутиите за бижута.
— Готов съм да те обучавам — написа той.
Тя спря, а свободно падащата й коса се полюшна около лицето.
— Благодаря, Джон Матю. Ще бъдете прекрасен учител.
Когато погледна нагоре към него, той по-скоро видя цветовете й, отколкото лицето и тялото й. Тези червени страни и устни, лилавия цвят в ръката й, искрящите бледозелени очи, жълтата като лютиче коса.
Без определена причина се замисли за Хекс. Хекс беше като гръмотевична буря, съставена от оттенъци на черното и стоманеносивото, силата й беше овладяна, което не я правеше по-малко смъртоносна. Кормия беше като слънчев ден, окъпан в дъга от светлина и топлина, осъзна той.
Сложи ръка на сърцето си и й се поклони, после си тръгна. На път към стаята си се почуди какво предпочиташе — бурята или слънчевата светлина.
После си припомни, че никоя от тях не беше достъпна за него, така че какво ли значение имаше.
Застанал в пряката, с дулото на деветмилиметровия си пистолет, опряно в черния дроб на брата, господин Д. беше нащрек като котка. Би искал въпросният край на оръжието да се намираше на слепоочието на вампира, но затова беше нужна стълба. Нямаше спор, тези мръсници бяха огромни.
В сравнение с тях братовчед му, Големия Томи, му се струваше не по-висок от кен бира. И също толкова крехък.
— Косата ти е като на момиче — обяви господин Д.
— А ти миришеш на пяна за вана. Аз поне мога да се подстрижа.
— Използвах „Олд спайс“.
— Другия път пробвай нещо по-силно. Конски фъшкии например.
Господин Д. притисна дулото още по-силно.
— Искам те на колене. Ръцете зад гърба. Наведи глава.
Той остана неподвижен, докато братът изпълняваше командата му, без дори да направи опит да използва твърдите си като стомана юмруци. При все женската му грива, вампирът не беше от онези, които би искал да му се измъкнат, и то не само защото пленяването на брат беше подвиг, достоен за вписване в историческите книги. Господин Д. бе хванал гърмяща змия за опашката и го знаеше.
Посягайки към колана за бокса си, той…
Последвалото се случи с времетраенето на едно примигване.
Братът се завъртя на едно коляно и с дланта си блъсна нагоре дулото. Господин Д. натисна спусъка по рефлекс и куршумът полетя безцелно в небето.
Още преди ехото от изстрела да заглъхне, господин Д. лежеше по гръб на земята, замаян и объркан, а каубойската му шапка беше паднала от главата му за пореден път.
Очите на брата бяха мъртви, когато погледна надолу, така безжизнени, че дори яркият им жълт цвят не можеше да промени това. Имаше логика да е така. Никой с капка здрав разум не би предприел такова действие, когато се намира на колене. Освен ако вече не беше мъртъв.