Следващата фигура беше подобна, но крайниците бяха в друга поза. И третата имаше различна позиция. Също и четвъртата… само че тази беше напълно гола.
Инстинктът я тласкаше да избяга. Любопитството й настояваше да остане и да огледа скулптурата.
Той беше прекрасен в своята голота.
Тя хвърли поглед през рамо. Наоколо нямаше никого.
Протегна се и докосна врата му. Мраморът беше топъл, което беше изненадващо, но после осъзна, че прожекторът над него беше източникът на топлина.
Замисли се за Примейла.
Бяха прекарали един ден в общо легло, онзи първи ден тук с него. Наложи й се да попита дали може да остане в стаята му и да легне до него и когато се бяха изтегнали под чаршафите, сковаността се беше разстлала над тях като покривало.
Но после тя беше заспала… за да се събуди от огромното мъжко тяло, притискащо се в нея. Топлата му и корава възбуда се търкаше в бедрото й. Тя беше толкова вцепенена, че не можеше да направи нищо друго, освен да се подчини. Без да продума, Примейлът съблече робата й и я замести със собствена си кожа и с тежестта на могъщото си тяло.
Вярно бе: понякога думите са излишни.
Тя плъзна нежно върховете на пръстите си надолу по топлите, издялани от мрамор гърди, поспря върху зърното върху плоския мускул. Продължи надолу по ребрата и корема с техния прекрасен релеф. Гладки, толкова гладки.
Кожата на Примейла беше също така гладка.
Сърцето й заблъска лудо, когато дланта й достигна до таза на фигурата.
Изпълнилата я топлина нямаше нищо общо с камъка пред нея. В съзнанието си тя докосваше Примейла. Пръстите й обхождаха неговото тяло. Привличаше я неговата сексуалност, а не тази на статуята.
Ръката й се плъзна още по-надолу и спря в горния край на срамната му кост.
Звукът от някой, който бе влетял в къщата, отекна нагоре във фоайето.
Кормия отскочи от скулптурата така бързо, че се спъна в края на робата си.
Тежки стъпки се заизкачваха по стълбите към втория етаж, а тя се скри в нишата на един прозорец и надникна иззад ъгъла.
Брат Зейдист се появи на върха на стълбището. Беше облечен в бойните си дрехи, с препасани на гърдите кинжали и пистолет на кръста, и ако се съдеше по израза на лицето му, битката още продължаваше.
След като се скри от погледа й, тя чу почукване по вратата на кабинета на краля.
Кормия се придвижи тихо по коридора и спря на ъгъла, зад който бе изчезнал братът.
Разнесе се остра команда и се чу как вратата се отвори и после се затвори.
Гласът на краля отекваше през стената, на която се беше опряла тя.
— Май не си в добро настроение тази вечер, Зи. Все едно някой е използвал тревната площ пред къщата ти вместо тоалетна.
Отговорът на брат Зейдист беше мрачен.
— Фюри прибра ли се вече?
— Тази вечер ли? Не, доколкото знам.
— Проклет мръсник. Каза, че се прибира у дома.
— Твоят близнак казва много неща. Защо не ме въведеш в настоящата драматична ситуация?
Свивайки се с надеждата да стане по-малко забележима, Кормия се помоли никой да не се появи по коридора. Какво ли беше сторил Примейлът?
— Заварих го да си прави суши от лесъри.
Кралят изруга.
— Мислех, че ти е обещал да спре с това.
— Обеща ми.
Последва изръмжаване, докато кралят вероятно търкаше очите или слепоочията си.
— На какво точно се натъкна?
Последва дълга пауза.
Гласът на краля стана още по-гърлен.
— Зи, приятелю, кажи ми. Трябва да знам пред какво съм изправен, когато се заема с него.
— Добре. Заварих го с двама лесъри. Протезата му беше откачена и около врата му имаше следа от душене с верига. Беше се надвесил над корема на единия от убийците с кинжал в ръка. Изобщо не забелязваше какво го заобикаля. Не погледна към мен, докато не заговорих. Можех да съм някой друг проклет лесър и тогава какво? В момента или щеше да бъде измъчван, или да е мъртъв.
— Какво да правя с него?
Гласът на Зи стана твърд.
— Не искам да бъде изхвърлен.
— Решението не е твое. И не ме гледай така. Все още съм ти шеф, откачен кучи сине. — Последва нова пауза. — По дяволите, започвам да мисля, че близнакът ти трябва спешно да бъде пратен на психиатър. Опасен е за себе си и за останалите. Ти говори ли с него?