Стефани маркира покупките.
Общата сума беше над шестстотин долара. Шестстотин. Долара.
Джон се смая. Той имаше само около четиристотин…
— Аз имам достатъчно — намеси се Блей, подаде черна кредитна карта и хвърли поглед към него. — Ще ми ги върнеш по-късно.
Стефани отвори широко очи при вида на пластмасовата карта и после ги присви по посока на Блей, като че това променяше цената му.
— Досега не съм виждала черна „Американ Експрес“.
— Не е кой знае какво. — Блей започна да рови в купчина с колиета.
Джон стисна ръката на приятеля си и почука по щанда, за да привлече вниманието на Стефани. Разстла банкнотите, но Блей поклати глава и изписа на езика на знаците:
— Плати ми останалото по-късно. Става ли? Да бъдем честни. Наистина ли искаш да се върнеш отново за онова, което не можеш да платиш сега? Аз нямам желание.
Джон се намръщи, трудно му беше да оспори логиката му.
— Но ще ти върна всичко — изписа с пръсти той, след като подаде своите четиристотин долара.
— Когато имаш — отговори Блей. — Когато имаш.
Стефани прекара картата през апарата, набра сумата и изчака, опряла пръсти в процепа. Секунди по-късно се чу стържещ звук, тя откъсна касовата бележка и я подаде на Блей заедно със синя химикалка „Бик“.
— Ами… Сега затваряме.
— Така ли? — Куин опря бедро в щанда. — Какво точно значи това?
— Само аз ще остана. Страхотен шеф съм. Ще пусна всички да си тръгнат по-рано.
— Значи ще останеш сама?
— Така е. Съвсем сама.
По дяволите, помисли си Джон. Ако Блей беше буфер, Куин беше кралят на усложненията.
Приятелят му се усмихна.
— С момчетата не смятаме, че е редно да те оставяме да бъдеш самотна.
О, да. Да. Смятаме и още как, помисли си Джон. Момчетата го намират за напълно редно.
За нещастие леката усмивка на Стефани обяви сделката за сключена. Никъде нямаше да ходят, докато Куин не се вмъкнеше в касовия й апарат.
Поне действаше бързо. Десет минути по-късно магазинът беше празен и пред витрината беше спусната охранителната решетка, а Куин беше изтеглен за веригата, висяща от джинсите му, и въвлечен в дълга целувка.
Джон стискаше здраво двете си големи пазарски торби, а Блей се зае с разглеждането на тениски, които вече беше видял.
— Да отидем в някоя пробна — каза управителката до устните на Куин.
— Идеално.
— Не е нужно да ходим сами. — Момичето погледна през рамо, погледът й се спря върху Джон. И остана там. — Има много място.
Няма начин, помисли си Джон. Просто няма начин.
Разноцветните очи на Куин заблестяха предизвикателно и зад гърба на момичето той изписа:
— Ела с нас, Джон. Време ти е да го направиш.
Стефани избра точно този миг да захапе долната устна на Куин с белите си зъби и да притисне бедрото му между краката си. Лесно можеха да си представят нещата, които би му сторила. Преди той да я оправи.
Джон поклати глава.
— Оставам тук.
— Хайде. Първо може само да погледаш. Ще ти покажа как се прави.
Това, че Куин обмисляше поканата, не беше изненадващо. Често правеше секс в тройка. Само че никога досега не беше канил Джон да се присъедини.
— Хайде, Джон. Ела отзад с нас.
— Не, благодаря.
Очите на Куин потъмняха.
— Не може вечно да стоиш отстрани, Джон.
Джон отклони поглед. Би било по-лесно да се ядоса на приятеля си, ако най-редовно същата мисъл не му минаваше през главата.
— Добре — заяви Куин. — Връщаме се след малко.
С ленива усмивка той хвана момичето за дупето и я повдигна. Докато вървеше с гръб към пробната, полата й се вдигна и се показа розовото й бельо и бялата кожа под него.
Когато двамата се скриха от погледа му, Джон се обърна към Блей, за да изпише с пръсти нещо по адрес на Куин, но се спря. Блей гледаше в посоката, в която бяха изчезнали, със странно изражение на лицето.
Джон подсвирна тихо, за да привлече вниманието му.
— Можеш да отидеш. Ако искаш да се присъединиш към тях, аз ще чакам тук.