Блей поклати глава малко прекалено прибързано.
— Не, ще чакам.
Но очите му отново се стрелнаха по посока на пробната, когато отвътре се чу изстенване. Не можеше да се прецени кой го издава и изражението му стана още по-сковано.
Джон подсвирна отново.
— Добре ли си?
— Може да се настаним по-удобно — Блей отиде зад заключения касов апарат и седна. — Ще ни се наложи да поостанем известно време.
Добре, помисли си Джон. Каквото и да беше, нещо тревожеше приятеля му.
Джон подскочи и седна на щанда, а краката му увиснаха. Чу се нов стон, той се замисли за Хекс и се втвърди.
Страхотно. Просто невероятно.
Заизмъква тениската от колана на панталона си, за да прикрие малкия си проблем, а Блей попита:
— За кого е гривната?
Джон изписа бързо:
— За мен е.
— Да, сигурно. Няма да стане на твоята китка. — Последва пауза. — Не е нужно да ми казваш, ако не искаш.
— Честна дума, не е нищо сериозно.
— Добре. — След около минута Блей добави: — След това ще искаш да отидем в „Зироу Сам“, нали?
Джон остана с наведена глава, докато кимаше.
Блей се засмя меко.
— И аз така си помислих. Мога да се обзаложа, че същото важи и за утре.
— Утре не мога — изписа Джон, без дори да се замисли.
— Защо?
По дяволите.
— Просто не мога. Трябва да си остана вкъщи.
От пробната се чу ново простенване, последвано от глухо и ритмично потропване.
Когато звукът спря, Блей пое дълбоко въздух, като че току-що беше завършил тренировката си. Джон не го винеше. И той би напуснал магазина незабавно. Под приглушеното осветление в безлюдния магазин окачените дрехи изглеждаха зловещо.
А и ако отидеха в „Зироу Сам“ възможно най-бързо, имаше поне два часа, през които се надяваше да зърне Хекс, което беше…
Нелепо. Наистина.
Минутите отминаваха. Десет. Петнайсет. Двайсет.
— По дяволите — измърмори Блей. — Какво правят?
Джон вдигна рамене. Като се имаха предвид наклонностите на приятеля им, никой не можеше да направи точно предположение.
— Хей, Куин? — извика Блей. Не последва отговор, нито звук дори, и той стана. — Ще отида да проверя.
Блей се приближи към пробната и почука. След миг мушна глава през вратата. Очите му просветнаха, той отвори уста и почервеня от корените на рижата си коса чак до дланите.
Добре. Сеансът не беше завършил. И каквото и да се случваше, струваше си да бъде видяно, защото Блей не се обърна веднага. След миг поклати бавно глава, сякаш отговаряше на въпрос, зададен от Куин.
Блей се върна при касите с наведена глава и ръце дълбоко в джобовете. Остана мълчалив, докато сядаше обратно на стола, но започна да потропва с крак, развивайки невиждана скорост.
Беше очевидно, че не иска да остава повече наоколо, и Джон напълно го разбираше.
Можеха да са в „Зироу Сам“.
Там, където работеше Хекс.
Когато тази прекрасна малка натрапваща се мисъл влезе в главата му, на Джон му се прииска да удари челото си в плота. Боже… явно думата „жалък“ трябваше да има нов правопис.
И той беше Д-Ж-О-Н М-А-Т-Ю.
8.
Сред проблемите на срама беше, че всъщност той не те правеше по-нисък или по-тих, нито по-малко забележим. Само ти се възприемаш така.
Фюри се изправи в двора на имението и се загледа в извисяващата се пред него фасада на дома на Братството. Беше мрачно сива, с безброй тъмни прозорци и напомняше закопан до врата гигант, недоволен от това, че е засипан с пръст.
Не беше готов да влезе в къщата, както и тя не беше готова да го приеме.
Усети повей и погледна на север. Нощта беше типична за август в северната част на щата Ню Йорк. Наоколо все още беше лято, дърветата бяха отрупани с листа, фонтанът работеше, а от двете страни на входа имаше насадени цветя. Въздухът обаче беше различен. Малко по-сух. И малко по-хладен.
Сезоните също както и времето бяха непреклонни в хода си.
Не че в това имаше нещо лошо. Сезоните отмерваха хода на времето. Точно както часовниците и календарите.
Остарявам, помисли си той.
Съзнанието му се впусна в посока, по-неприятна от ритането по задника, което вероятно го очакваше в къщата, и той премина през вестибюла, за да се озове във фоайето.