Усети тежкото му дишане в ухото си.
Когато се върна към работа си, си каза, че тялото й е разгорещено заради положеното усилие, докато влачеше нещастника навън.
Нямаше абсолютно нищо общо с Джон Матю.
След влизането на Хекс в клуба Джон остана да стои отвън като пълен идиот. Което беше напълно логично, тъй като почти цялата кръв от мозъка му се беше озовала в члена му, в чисто новите, но стари на вид джинси. Останалата част беше в лицето му.
Това значеше, че главата му е празна.
Откъде, по дяволите, знаеше тя какво прави той, докато мисли за нея?
Един от маврите, охраняващи офиса на Ривендж, се приближи към него.
— Влизаш или излизаш?
Джон се затътри обратно към сепарето, довърши бирата си на две глътки и се зарадва, когато една сервитьорка му донесе нова, без дори да е поръчвал.
Хекс се беше изгубила в централната част на клуба и той я потърси с поглед, като се опитваше да я зърне през водната стена, отделяща ВИП зоната.
Макар че не му бяха нужни очите, за да знае къде се намира тя. Можеше да я почувства. Сред множеството тела в клуба той знаеше точно кое принадлежи на нея. Тя беше до бара.
Боже, мисълта, че се беше справила с два пъти по-едър от нея мъж, без да пролее капка пот, разпалваше желанието му. Фактът, че не изглеждаше обидена от фантазиите на Джон за нея, му носеше облекчение. А това, че искаше той да произнесе нейното име при кулминацията, беше… Щеше му се да се случи на мига.
Май това даваше отговор на въпроса дали предпочита слънчева светлина, или гръмотевици. И също така с какво щеше да се занимава, когато се прибереше у дома.
9.
Далече от просторните, като че съставени от кръпки ферми в околностите на Колдуел, на север от градовете, накацали по бреговете на река Хъдсън, на около два часа от канадската граница се издигаше планината Адирондак. Величествена, залесена с борове и кедри по върха и склоновете си, тя беше формирана от ледници, разпрострели се надолу до границата на Аляска, преди тази територия да е била позната под това име и преди да са съществували хора или вампири, че да определят границите й.
След края на последната ледникова епоха, според историческите книги, написани много по-късно, големите падини, останали в земята, били запълнени с водата от разтопилите се айсберги. През вековете тези огромни водни басейни получили от хората различни имена като Лейк Джордж, Лейк Чамплейн, Саранак Лейк и Блу Маунтин Лейк.
Хората, тези досадни паразити с техните безбройни деца, се заселили по протежението на река Хъдсън в търсене на водни източници също както много други животни. Минали векове, изникнали градове и било сложено началото на „цивилизацията“ с всичките й поражения върху околната среда.
При все това планината си оставаше господарят. Дори в епохата на електричеството, технологиите, автомобилите и туризма Адирондак все така доминираше в пейзажа на северната част на щата Ню Йорк.
Насред горите й имаше много незаселени територии.
Колкото по на север се придвижваш по шосе 1–87, известно още като Северния път, толкова по-голямо става разстоянието между отбивките, докато не започнеш да изминаваш десет километра, петнайсет километра, двайсет километра, без да можеш да се отклониш от шосето. А дори ако решиш да включиш фаровете и да кривнеш по някой черен път вдясно, ще попаднеш най-много на самотен магазин, бензиностанция и две-три къщи.
В планината Адирондак можеха да се укриват хора.
В планината Адирондак можеха да се укриват и вампири.
В края на нощта, когато слънцето се подготвяше за голямата си бляскава поява на сцената, един мъжки вампир се движеше съвсем сам сред гъсто израсналите дървета на планината Садълбек и тътреше изнуреното си тяло по земята, както в по-ранния си живот би влачил торба с боклук. Единственото, което го движеше напред, беше гладът му, първичният инстинкт за кръв беше онова, което го караше с мъка да си пробива път през клоните по пътя си.
Малко пред него сред плетеницата от борови вейки беше жертвата му, потрепваща и напрегната. Сърната знаеше, че е преследвана, но не можеше да види кой е по петите й. Душеше въздуха наоколо, а ушите й се мърдаха напред-назад.
Толкова далече на север и толкова високо в планината нощите бяха студени. Тъй като на гърба на вампира бяха останали само дрипи, зъбите му тракаха, а ноктите му бяха посинели, но той не би облякъл повече дрехи, дори да имаше. Единственото му усилие да оцелее се ограничаваше до задоволяването на нуждата от кръв.