Винаги водеше песнопенията в храма на Братството.
Беше му трудно да приеме, че вече никога нямаше да чуе прекрасния му глас в свещената пещера.
Или пък из къщата дори. Бяха минали месеци, откакто Зи не беше пял нищо, вероятно поради тревогите си около Бела и никой не можеше да каже дали импровизираните му концерти щяха да се завърнат или не.
Съдбата на Бела щеше да реши това.
Фюри дръпна отново от цигарата си. Боже, искаше му се да иде и да я види. Искаше да се увери, че е добре. Визуалното потвърждение беше толкова по-добро от „липсата на новини е добра новина“.
Но той не беше в състояние за посещения и не само защото си беше изпържил мозъка. Вдигна ръка и я прокара по белега от веригата, която бяха увили около врата му. Оздравяваше бързо, но не чак толкова, а Бела нямаше проблем със зрението. Нямаше защо да я разстройва.
А и Зи щеше да е с нея. Да се изправи очи в очи с близнака си, беше като да се подложи на автоматичен огън, като се имаше предвид как се бяха разделили в пряката.
Потракване от бюрото го накара да обърне глава.
В другия край на стаята медальонът на Примейла вибрираше. Древният талисман действаше като пейджър. Той го загледа как се движи върху дървения плот, оформяйки малки кръгове, като че си търсеше партньор в лицето на комплекта сребърни четки за коса, поставени до него.
Нямаше да отиде от Другата страна. Нямаше начин. Изригване от Братството му стигаше за един ден.
Довърши цигарата си, стана и излезе от стаята. Когато се озова в коридора, по навик погледна към вратата на Кормия. Беше леко открехната, което не беше типично, и той дочу плющящ звук.
Доближи се и почука по касата.
— Кормия? Добре ли си?
— О! Да… да, добре съм. — Гласът й беше приглушен.
Тя не каза нищо повече и той надникна вътре.
— Вратата ти е отворена. — Не беше ли същински Айнщайн? — Искаш ли да я затворя?
— Нямах намерение да я оставям отворена.
Той се зачуди как ли върви с Джон Матю и попита:
— Имаш ли нещо против да вляза?
— Моля, влезте.
Той бутна вратата и отвори широко.
Виж ти! Кормия седеше с кръстосани крака на леглото и сплиташе влажната си коса. До нея лежеше хавлиена кърпа, което обясняваше дочутия звук, а робата й… робата и беше дълбоко отворена отпред и имаше опасност гърдите й да се покажат.
Какъв ли цвят бяха зърната й?
Той бързо погледна в друга посока. Само за да зърне една-единствена бледолилава роза в кристална ваза на нощното шкафче.
Гърдите му се стегнаха без определена причина и той се намръщи.
— С Джон забавлявахте ли се?
— Да. Той се държа прекрасно.
— Наистина ли?
Кормия кимна и върза с бяла сатенена панделка края на плитката си. Дебелият сноп коса блестеше като злато и той се подразни, когато тя започна да увива дългата плитка на тила си. Искаше му се да я погледа още малко, но се наложи да се задоволи с кичурите около лицето й.
Каква хубава картина би се получила, помисли си той, и му се прииска да имаше у себе си хартия и перо.
Странно… Тя изглеждаше различно. Може би, защото лицето й беше порозовяло.
— Какво правихте?
— Аз тичах отвън.
Фюри се намръщи още по-силно.
— Защото нещо те уплаши ли?
— Не, защото бях свободна да го направя.
През главата му пробяга образът й как тича по тревата в задния двор с развята зад гърба си коса.
— А Джон какво правеше?
— Гледаше ме.
Нима?
Преди Фюри да успее да каже нещо, тя продължи:
— Бяхте прав. Много е мил. Тази вечер ще гледаме филм.
— Така ли?
— Показа ми как да използвам телевизора. И вижте какво ми даде. — Тя протегна ръка. Там имаше гривна, изработена от бледолилави мъниста и сребро. — Преди никога не съм имала нещо подобно. Винаги съм носила само перлата на Избраница.
Тя докосна подобната на сълза и преливаща в различни цветове перла, а той присви очи. В погледа й липсваше каквото и да било лукавство, беше чист и прекрасен като лилавата пъпка във вазата.
Вниманието на Джон към нея подчертаваше още по-ясно пренебрежението на Фюри.
— Съжалявам — заговори тя. — Ще сваля гривната.
— Не, подхожда ти. Много.
— Той каза, че е подарък — промърмори тя. — Бих искала да я задържа.