Докато осмината минаваха покрай него, домакинът извади своя Магнум 357 и го насочи към последния, влязъл в къщата.
Дръпна спусъка веднъж. Втори път. Трети път.
Звукът беше като от гръмотевица, а не като лекия пукот на деветмилиметровите. Куршумите се забиха в долната част на гърба на лесъра, раздробиха гръбнака му и пробиха дупка в предната част на тялото му. Той тупна тежко на парцаливия килим и оттам се вдигна малък облак прах.
Докато прибираше оръжието си обратно в кобура, господин Д. се замисли кога ли за последно бе пускана прахосмукачка в къщата. Вероятно непосредствено след построяването й.
— Боя се, че трябва да изясня кой е шефът тук — каза той и заобиколи гърчещия се убиец.
Докато мазната му черна кръв напояваше кафявия килим, господин Д. стъпи на главата му и извади парчето тапет с прогорения от Омега образ на издирвания.
— Искам да се уверя, че всички внимавате — каза той и развя хартията пред тях. — Намерете този вампир. В противен случай ще ви застрелям един по един и ще си събера нов отряд.
Убийците се втренчиха в него в колективно мълчание, като че притежаваха един мозък, работещ трескаво, за да възприеме новите правила.
— Стига сте гледали мен. Погледнете това. — Той тикна рисунката в лицата им. — Доведете ми го. Жив. Или се кълна в моя бог и спасител, че ще си намеря нови ловни кучета и ще ги нахраня с вас. Разбрахме ли се?
Те кимнаха един по един, а онзи на земята изпъшка.
— Добре. — Господин Д. насочи дулото на магнума си към главата на лесъра и я пръсна, като окончателно го прати по дяволите. — Да вървим.
На около двайсет и пет километра на изток, в съблекалнята на подземния тренировъчен център Джон Матю се влюби. Не беше нещо, което очакваше да се случи точно там.
— Чифт „Ед Харди“ — обяви Куин и извади маратонките. — За теб са.
Джон се протегна и ги взе. Супер, наистина бяха върхът. Черни. С бели подметки. На всяка имаше по един череп и знака на Харди в цветовете на дъгата.
— Иха! — извика един от другите трениращи на път към вратата. — Откъде ги взе?
Куин палаво размърда вежди към него.
— Жестоки, а?
На Куин са, помисли си Джон. Вероятно си беше умирал да ги обуе и бе спестявал за тях.
— Пробвай ги, Джон.
— Страхотни са, но наистина не мога.
Когато и последният им съученик напусна помещението и вратата се затвори, Куин престана да се държи наперено. Взе маратонките, сложи ги в краката на Джон и вдигна очи към него.
— Съжалявам, задето те притесних вчера. Като бяхме в „Абъркромби и Фич“ с онова момиче… Държах се като глупак.
— Всичко е наред.
— Не, не е. Бях в лошо настроение и си го изкарах на теб, а това не е наред.
Такъв беше Куин, случваше се да си изпусне нервите, но винаги се връщаше, караше те да се чувстваш най-важната за него личност на света и искрено съжаляваше, когато наранеше нечии чувства.
— Държа се идиотски, но не мога да ги приема.
— В обор ли си отгледан? Не бъди грубиян, момчето ми. Това е подарък.
Блей поклати глава.
— Вземи ги, Джон. Така или иначе ще загубиш този спор, а това ще ни спести театралниченето му.
— Театралничене? — Куин скочи и зае позата на римски оратор. — Какво разбирате вие, младежо? На две магарета сламата не можете да разделите.
Блей се изчерви.
— Хайде стига…
Куин се хвърли към Блей, вкопчи се в раменете му и се овеси с цялата си тежест.
— Задръж ме. Обидата ти ме остави бездиханен. Аз съм като изтъкан.
Блей изпъшка и се опита да задържи Куин да не се стовари на пода.
— Казва се истукан.
— Изтъкан звучи по-добре.
Блей се мъчеше да не се усмихне, правеше опит да не покаже, че е във възторг, но очите му блестяха като сапфири, а страните му поруменяха. Като се смееше, без да издава звук, Джон седна на една от пейките, измъкна чифт бели чорапи и ги нахлузи под новите си стари джинси.
— Сигурен ли си, Куин? Защото имам чувството, че ще ми бъдат по мярка и може да си промениш решението.
Куин внезапно пусна Блей и изпъна дрехите си с рязко дръпване.
— А сега ме обиждаш и на чест. — С лице към Джон той взе позиция за фехтовка.
— Туше.
Блей се засмя.
— Това е ан гард, глупако.