Куин хвърли поглед през рамо.
— И ти ли, Баруте?
— Бруте.
— Я бягай на батута, тъкмо е за перверзници като теб. — Куин се ухили широко, безкрайно горд, че е такъв гадняр. — Обуй проклетите маратонки и да приключваме с това, преди да се е наложило да включим Блей към апарат за командно дишане.
— Ти си за санаториум.
— Не, благодаря, обядвах обилно.
Маратонките му бяха напълно по мярка и някак го накараха да се почувства по-висок, въпреки че още не се беше изправил.
Куин кимна и го огледа, като че се любуваше на произведение на изкуството.
— Изглеждат стегнати. Може би трябва да разхлабиш малко връзките. Трябва да започнеш да носиш вериги. Направи си пиърсинг като моя и като добавиш повече черно в облеклото…
— Знаете ли защо Куин харесва черното?
Те всички обърнаха глави и погледнаха към душа. Леш беше излязъл оттам, държеше бяла хавлиена кърпа пред интимните си части, а от масивните му рамене се стичаше вода.
— Защото Куин е далтонист. Нали така, братовчеде? — Леш се приближи бавно към шкафчето си и го отвори със замах, така че вратата му се блъсна в тази на съседното. — Знае, че има разноцветни очи, защото са му казали.
Джон се изправи и разсеяно отбеляза, че маратонките бяха стабилни и не се хлъзгаха. Което, предвид втренчения поглед на Куин в голия задник на Леш, вероятно щеше да е предимство в следващата секунда и половина.
— Да, Куин е различен, нали така? — Леш измъкна чифт камуфлажни панталони и тениска и после демонстративно сложи златен пръстен с герб на показалеца на лявата си ръка. — Има такива, които така и не успяват да се впишат. Жалка гледка е, като продължават да опитват.
Блей прошепна:
— Да си вървим, Куин.
Куин изскърца със зъби.
— Затваряй си плювалника, Леш. Сериозно говоря.
Джон пристъпи към приятеля си и изписа:
— Да вървим у Блей и да разпуснем. Става ли?
— Джон, хрумна ми един въпрос. Докато онзи тип те е изнасилвал на стълбището, ти крещял ли си с ръце? Или само си дишал тежко?
Джон замръзна шокиран. Също и двамата му приятели.
Никой не помръдваше. Никой не дишаше.
В съблекалнята стана толкова тихо, че капките от душа звучаха като удари на барабан.
Леш затвори вратата на шкафчето си с усмивка и погледна към другите двама.
— Четох медицинския му картон. Всичко е вътре. Бил е изпратен в клиниката на Хавърс за терапия, защото имал изявени симптоми на — Леш изписа кавички във въздуха — посттравматичен стрес. Та кажи, Джон, когато онзи те чукаше, опита ли да крещиш? Опита ли се, Джон?
Със сигурност. Това. Беше. Кошмар, помисли си Джон.
Леш се засмя и напъха краката си във войнишки кубинки.
— Погледнете се. И тримата сте застинали на място като пълни глупаци. Откачени малоумници.
Тонът на Куин прозвуча по-различно от всякога. В него нямаше перчене или неовладян гняв. Само ледена омраза.
— По-добре се моли това да не стигне до нечии уши. На когото и да било.
— Иначе какво? Хайде, Куин, аз съм първороден син. Баща ми е по-голям брат на твоя. Наистина ли мислиш, че можеш да ми направиш нещо? Съмнявам се, момчето ми. Съмнявам се.
— Нито дума, Леш.
— Както и да е. Сега ме извинете. Изчезвам от тук. Вие тримата ме лишавате от воля за живот. — Леш отиде до вратата. Както винаги спря и погледна през рамо, като приглади русата си коса. — Сигурен съм, че не си викал, Джон. Обзалагам се, че си питал за още. Умолявал си…
Джон се дематериализира.
За първи път в живота си се премести от едно място на друго със силата на волята си. Прие форма пред Леш и блокира пътя му към изхода с тялото си. Погледна към приятелите си и оголи кучешките си зъби. Леш беше негов и само негов.
Те двамата кимнаха и боят започна.
Леш беше подготвен за първия удар, напрегнат, с вдигнати юмруци, стъпил здраво на земята. По тази причина, вместо да замахне, Джон се наведе, хвърли се напред, хвана мръсника в здрава хватка през кръста и го запрати към стената с шкафчетата.
Леш не беше стъписан ни най-малко и отвърна с ритник, който почти размаза лицето на Джон. Джон отскочи тромаво назад, за да избегне удара, а после нападна отново и хвана Леш за гърлото, притискайки брадичката му с палци, с което блокира челюстта му. Удари с глава носа на Леш и от него бликна кръв като от гейзер, но Леш не беше впечатлен. Усмихна се, докато кръвта се стичаше надолу в устата му, и удари Джон отдясно, с което запрати черния му дроб на мястото на белите дробове.