Продължаваха да си разменят юмруци и се блъскаха в шкафчета, пейки и кошчета за боклук. По някое време двама от съучениците им се опитаха да влязат, но Блей и Куин ги избутаха навън и затвориха вратата.
Джон сграбчи косата на Леш, опъна я назад и го захапа за рамото. Дръпна с всичка сила и отдели част от плътта. Двамата се завъртяха, Леш събра двата си юмрука в едно и удари Джон в слепоочието. Силата на удара го запрати към душовете, но Джон успя да възвърне равновесието си. За жалост рефлексите му не бяха достатъчно бързи, за да избегне следващия удар. Все едно че го бяха уцелили с бейзболна бухалка. Осъзна, че Леш някак се беше сдобил със старомоден месингов бокс, вероятно за да компенсира по-големите размери на Джон. Още един удар се стовари върху лицето на Джон и изведнъж фойерверките пред погледа му бяха като тези на четвърти юли. Преди да успее да примигне, за да проясни зрението си, беше запратен към облицованата с плочки стена и притиснат в гръб.
Леш се протегна към предницата на панталоните му.
— Какво ще кажеш за повторение, Джон? — заговори дрезгаво другият. — Или предпочиташ само хора в задника си?
Усещането от притискащото го отзад гигантско тяло накара Джон да замръзне.
Би трябвало да го изпълни с енергия. Би трябвало да го влуди. Вместо това той се превърна в някогашното крехко момче, безпомощен и ужасен, оставен на милостта на някой много по-едър от него. Мигом се озова на олющената стълбищна площадка, притиснат към стената, уловен в капан, немощен.
В очите му започнаха да напират сълзи. Не, не това… Не отново. Отнякъде се чу боен вик и тежестта беше отстранена от него.
Джон падна на колене и повърна на мокрия каменен под.
Когато престана да му се гади, падна на една страна и се сви в ембрионална поза. Трепереше като страхливец, какъвто беше.
Леш лежеше на пода вдясно от него… и гърлото му беше прерязано. Опитваше се да диша, опитваше се да спре кръвта, но не се получаваше.
Джон погледна нагоре ужасен.
Куин стоеше запъхтян над двамата. В дясната си ръка държеше окървавен ловен нож.
— О, боже… — продума Блей. — Куин, какво направи, по дяволите?
Това беше лошо. Това беше фатално лошо. За всички тях. Нещо, започнало като свада… беше твърде вероятно да завърши като убийство.
Джон отвори уста да извика за помощ. Естествено от нея не излезе нищо.
— Ще доведа някого — каза Блей и изтича навън.
Джон седна, съблече тениската си и се наведе над Леш. Дръпна ръцете му настрани, притисна плата към раната и се помоли кръвта да спре. Леш срещна погледа му и после повдигна собствените си ръце, като че да помогне.
— Лежи неподвижно — произнесе Джон с устни. — Просто лежи. Чувам, че идва някой.
Леш закашля и от устата му се стече кръв по долната устна и брадичката. Беше навсякъде.
Това им се беше случвало и преди, каза си Джон. Двамата се бяха били точно в тази баня и тогава също целият под беше в кръв, но после всичко се оправи.
Не и този път, предупреди го вътрешен глас. Не и този път.
Завладя го паника и той започна да се моли за живота на Леш. После се помоли времето да се върне назад. После пожела това да се окаже сън…
Някой стоеше изправен над него и викаше името му.
— Джон?
Погледна нагоре. Беше доктор Джейн, личният лекар на Братството и шелан на Вишъс. Прозрачното й призрачно лице беше спокойно, а гласът й — равен и вдъхващ спокойствие. Когато коленичи, тялото й придоби плътност като телата на всички останали.
— Джон, трябва да се отдръпнеш, за да мога да го огледам. Пусни го и отстъпи назад. Свършил си добра работа, но трябва да се погрижа за него веднага.
Той кимна, но се наложи тя да докосне ръцете му, за да го накара да пусне тениската.
Някой го вдигна на крака. Блей. Да, беше Блей. Разпознаваше го по афтършейва.
В помещението имаше много присъстващи. Рейдж беше при душовете, а до него стоеше Вишъс. И Бъч беше тук. Куин… Къде беше Куин?
Джон се огледа и го видя в другия край. Окървавеният нож беше изчезнал от ръката му, а Зейдист се беше надвесил над него.
— Ще стоиш под домашен арест в къщата на родителите си — заяви Зейдист на Куин. — Ако той умре, ще отговаряш за убийство.