Фюри присви очи по посока на двете куки. Беше откъснал тъканта от тях и беше покрил Кормия. И тя спря да плаче.
Тя беше кладенецът, който се очакваше той да изпълни. Тя беше бъдещето на расата. Източникът на нови братя и нови избраници. Изворът.
Също както и нейните сестри.
— Ваша светлост.
Той се обърна. Директрис стоеше на прага на храма, а дългата й бяла роба се стелеше по пода. Тъмната й коса беше прибрана в кок. Със спокойната си усмивка и с умиротворението, излъчващо се от очите й, тя имаше блаженото изражение на духовно възвисена.
Завиждаше й за ведростта.
Амалия му се поклони и тялото й се изви елегантно в характерното за избраниците облекло.
— Радвам се да ви видя.
Той се поклони в отговор.
— Аз също.
— Благодаря за посещението. — Тя се изправи и последва пауза.
Той не я запълни.
Когато тя най-накрая го стори, явно подбираше думите си много внимателно.
— Мислех, че може би ще желаете да се срещнете с някоя от другите избраници.
Почуди се каква ли точно среща имаше предвид.
О, само лека вечеря, намеси се Магьосника. С орални сандвичи, кифлички във форма на 69 и шепа от твоите орехчета.
— Кормия се представя добре — отговори той, отклонявайки предложението за среща.
— Видях я вчера. — Тонът на Директрис беше любезен, но неутрален, сякаш не беше съгласна с него.
— Така ли?
Тя отново се поклони ниско.
— Простете, Ваша светлост. Беше годишнина от нейното рождение и по традицията се изискваше да й дам свитък. Не успях да ви срещна и се явих при нея. Опитах се да се свържа с вас отново през деня.
Мили боже, рожденият ден на Кормия беше дошъл и отминал, а тя не бе казала нито дума за това.
Беше казала на Джон обаче. Затова й беше дал гривната.
На Фюри му се прииска да изругае. Трябваше да й подари нещо.
Прочисти гърлото си.
— Съжалявам, че не отговорих.
Амалия се изправи.
— Решението е ваше. Моля да не се безпокоите за това.
Последва дълго мълчание, но той можеше да разчете въпроса в излъчващите любезност очи на Директрис.
— Не, още не е направено.
Раменете на жената се отпуснаха вяло.
— Тя ли ви отблъсква?
Фюри се замисли за случилото се на пода пред канапето. Той беше този, решил да спре.
— Не. Вината е у мен.
— Вие не бихте могли да имате вина за нищо.
— Не е вярно. Доверете ми се за това.
Директрис закрачи наоколо с ръце върху медальона на врата си. Той беше точно копие на неговия собствен, само че нейният висеше на бяла сатенена панделка, а верижката на неговия беше черна.
Тя се спря до леглото и пръстите й пробягаха по възглавницата.
— Мислех, че може би ще искате да видите някоя от другите.
По дяволите, не. Нямаше да замени Кормия за друга Първа избраница.
— Разбирам основанието ви за това, но причината не е, че не я желая.
— Въпреки това, може би бихте се срещнали с друга.
Това очевидно беше най-дръзкото упорство, до което Директрис се канеше да стигне в настояването си или да прави секс с Кормия, или да избере друга Първа избраница. Не можеше да каже, че е изненадан. Бяха изминали пет дълги месеца.
Боже, може би това би решило някои проблеми. Бедата беше, че да избере друга Първа избраница, щеше да е равносилно на проклятие, тегнещо над Кормия. Другите Избраници щяха да смятат, че се е провалила, и тя би се чувствала по същия начин, въпреки че в никакъв случай нямаше да е вярно.
— Както вече казах, с Кормия се чувствам добре.
— Така е… Но може би ще бъде по-лесно да се сближите с друга от нашите редици. Лейла например има прекрасно лице и тяло и е обучена на изкуството на ерос.
— Няма да причиня такова нещо на Кормия. Би я погубило.
— Ваша светлост… Тя и сега страда. Видях го в очите й. — Директрис се приближи до него. — И по-важното е, че всички останали сме в плен на нашите традиции. Имахме такива очаквания, че функциите ни отново ще бъдат онова, което винаги са били. Ако изберете друга от нас и завършите ритуала, ще снемете от плещите на всички ни бремето на безполезността, а това включва и Кормия. Тя не е щастлива, Ваша светлост. Не повече от вас.