Той отново си я спомни завързана на леглото… Тя не го беше искала от самото начало, нали така?
Замисли се колко бе мълчалива в къщата. И че не се беше осмелила да му каже за нуждата си да се храни. Помисли си и как пропусна да спомене рождения си ден. Или че й се иска да излезе навън. Нито дума за конструкциите в спалнята й.
Една разходка по коридора не компенсираше това, че я беше изоставил напълно.
— Всички сме в капан, Ваша светлост — каза Директрис. — В настоящата ситуация всички сме в капан.
Дали не се беше вкопчил в Кормия, защото, ако тя беше негова Първа избраница, не се налагаше да се тревожи за секса? Разбира се, той искаше да я предпази и да стори онова, което бе добро за нея, и в това нямаше съмнение, но искаше да защити и себе си от усложненията.
Имаше Избраници, които го желаеха. Желаеха него. По време на церемонията беше почувствал погледите им.
Беше дал думата си. И започваше да му омръзва да престъпва изречени от него обещания.
— Ваша светлост, бихте ли дошли с мен? Искам да ви покажа едно място тук, в Светилището.
Той последва Амалия извън храма на Примейла и двамата мълчаха, докато вървяха надолу по хълма към комплекс от четириетажни бели сгради с колонади.
— Това са жилищните помещения на Избраниците — измърмори тя, — но ние с вас не отиваме там.
Това е добре, помисли си той и хвърли бърз поглед.
Докато отминаваха, забеляза, че никой от прозорците нямаше стъкла, и предположи, че едва ли са нужни. Наоколо нямаше насекоми или животни… и не валеше. И разбира се, липсата на стъкла означаваше, че няма преграда пред Избраниците, взиращи се в него от стаите си.
Имаше по една жена на всеки прозорец във всяка стая на всяка сграда.
О, боже.
— Стигнахме. — Директрис спря пред едноетажна сграда и отключи двойните врати. Отвори ги широко и сърцето му спря.
Детски креватчета. Редици от празни бели креватчета.
Докато той се опитваше да си поеме въздух, в гласа на Директрис се почувства тъга.
— Това място беше изпълнено с толкова радост, с живот… Ако само се съгласите да приемете друга… Зле ли ви е, Ваша светлост?
Фюри се отдръпна. Не можеше да диша. Не можеше… да диша.
— Ваша светлост? — Тя посегна към него.
Той се обърна рязко.
— Добре съм.
Дишай, по дяволите. Дишай.
Ти се съгласи на това. Дръж се мъжки.
В съзнанието му Магьосника посочваше пример след пример за това, как той разочароваше околните. Като се започнеше с настоящата му ситуация с Рот и Зи и онази история с лесърите и после се върнеше назад в миналото към провалите с родителите му.
Не се справяше с нищо в живота си и непрекъснато беше в капан. Поне Кормия можеше да се освободи от това. Да се освободи от него.
Гласът на Директрис издаваше тревога.
— Ваша светлост, може би трябва да полегнете.
— Ще приема друга.
— Ще приемете…
— Ще приема друга Първа избраница.
Директрис изглеждаше смаяна, но после се поклони ниско.
— Ваша светлост, благодаря… Благодаря. У вас е силата на расата ни и вие сте наш водач…
Той я остави да изрича една след друга празни фрази, докато не му се зави свят и се почувства така, сякаш в гърлото му бяха изсипали сух лед.
Директрис стисна медальона, а спокойното й лице беше озарено от радост.
— Ваша светлост, какво бихте харесали у Избраницата си? Имам няколко предвид.
Той стрелна Амалия с хладен поглед.
— Трябва да го искат. Без принуда. Без връзване. Трябва да го желаят. Кормия не го искаше и не беше честно спрямо нея. Аз приех доброволно, а тя нямаше право на избор.
Директрис положи длан върху ръката му.
— Разбирам и по-важното, съгласна съм. Кормия не беше подходяща за тази роля и именно по тази причина беше определена от предишната Директрис за Първа избраница. Аз няма да бъда така жестока.
— Всичко с Кормия ще бъде наред, нали? Имам предвид, че няма да бъде прогонена от тук. Нали така?
— Тя ще бъде добре дошла обратно тук. Тя е прекрасна жена. Само не… така подходяща за този начин на живот, както някои от нас.
В последвалите мигове на мълчание в съзнанието му изникна споменът за това, как го събличаше, за да влезе под душа, а невинните й зелени очи гледаха нагоре, докато се бореше с колана и кожените му панталони.