Тя просто искаше да стори нужното. Преди време, в началото на цялата тази каша, въпреки че беше ужасена, тя беше готова да направи онова, което повеляваха традициите й, и да го приеме в себе си. А това я правеше по-силна от него. Тя не бягаше. Той беше онзи, който бе готов да си плюе на петите.
— Кажете на останалите, че не съм подходящ за нея. — Директрис отвори уста, но той насочи пръст към нея. — Това е заповед. Кажете им… че тя е прекалено добра за мен. Искам да бъде издигната на специален пост… Искам да бъде почитана. Разбирате ли ме? Уважавайте достойнството й или ще изравня това място със земята.
Директрис очевидно се опитваше да си събере ума и той й помогна да се справи с тази задача, като й припомни нейните собствени думи.
— Това е моят свят. Аз давам нарежданията, нали така? Аз съм силата на проклетата раса, така че ще правите каквото ви кажа. Кимнете.
Когато тя го направи, гръдният му кош леко се отпусна.
— Добре. Радвам се, че се разбрахме. Има ли нужда от друга церемония?
— Когато се врекохте на Кормия, вие се свързахте с всички нас. — Тя положи ръка върху медальона, но този път чувството не беше така радостно, а по-скоро се нуждаеше от малко успокоение. — Кога… ще дойдете да живеете тук?
Той се замисли за бременността на Бела. Не можеше да пропусне раждането, а при сегашните му отношения със Зи можеше дори да не бъде уведомен.
— Няма да е скоро. Може би след около година.
— В такъв случай ще изпратя една от тях в Далечната страна, нали?
— Да. — Той се обърна с гръб към детската стая, чувстваше, че още не му достига въздух. — Ще се разходя наоколо за кратко.
— Ще кажа на останалите да ви оставят на спокойствие.
— Благодаря и съжалявам, че бях толкова суров. — Последва кратка пауза. — И още нещо… Искам аз да говоря с Кормия. Аз ще й съобщя.
— Както желаете. — Директрис се поклони ниско. — Ще са ми нужни няколко дни да подготвя ритуално…
— Просто ме уведомете, когато сте готова да ми изпратите някоя от тях.
— Да, Ваша светлост.
След като тя си тръгна, той се загледа в белия пейзаж и след миг пространството наоколо се преобрази пред очите му в напълно различна гледка. Добре оформените безцветни дървета и тревата, която сякаш беше покрита със сняг, изчезнаха. Вместо това той видя обраслата градина на семейния си дом в Древната страна.
Огромната каменна къща, в която бе израснал, бе заобиколена от около осем декара градина. Разделена на сектори от покрити с чакъл пътеки, тя имаше за цел да показва естествената красота и да предоставя утеха за душата. Във всеки от четирите ъгъла на ограждащата я тухлена стена имаше по една статуя. Фигурите отразяваха различните етапи от живота — от бебе в бащините ръце, през юноша, вече стъпил на краката си, до мъж, прегърнал свое собствено дете, и накрая вече седнал, помъдрял от възрастта с порасналия му син, изправен до него.
Личеше, че някога градината е била много изискана, повод за гордост, и Фюри можеше да си представи радостта, която родителите му са изпитвали от нейното великолепие като млада двойка.
Той не беше познал и частица от съвършенството, загатвано от елегантните линии на плана. В градината той бе видял единствено запуснатост и хаос. До времето, когато беше достатъчно голям, че да забелязва света около себе си, цветните лехи бяха изгубили форма. Водните огледала бяха пълни с водорасли. Тревата беше превзела пътеките. Най-много тъга му носеха статуите, обрасли с бръшлян, който всяка година ги покриваше все по-плътно. Листата закриваха все повече и повече изваяното от ръката на скулптора.
Градината беше визуалният образ на разрухата, обхванала семейството му.
И той искаше да я премахне. Навсякъде.
След преобразяването му, което едва не го уби, той напусна разрухата на семейния си дом. Спомняше си този миг така ясно, както виждаше в съзнанието си образа на съсипаната градина. В нощта на отпътуването му грееше пълна октомврийска луна. Под ярката й светлина той беше опаковал част от хубавите стари дрехи на баща си.
Фюри си беше съставил само груб план: да тръгне по следа, оставена от баща му да изстине. В нощта на отвличането на Зейдист беше станало ясно коя от бавачките е отвела детето и Агъни я бе последвал, за да търси мъст, както всеки баща би постъпил. Но тя се бе оказала хитра и той не беше открил нищо определено за нея в продължение на две години. Следвайки незначителни факти, носещи се слухове и сплетни, бе претърсил Древната страна, за да открие най-накрая одеялцето на Зейдист сред вещите на жена, умряла седмица по-рано.