Това, че за малко не беше успял, добавяше нова страница към трагедията.
Именно тогава Агъни беше уведомен, че детето му е отвлечено от съсед и продадено на пазара за роби. Съседът взел парите и избягал и макар че Агъни беше отишъл при най-близкия търговец на роби, на този пазар бяха купени и продадени твърде много сирачета, за да успее да проследи пътя на Зейдист.
Агъни се беше предал, прибрал се бе в къщи и бе започнал да пие.
Когато Фюри реши да продължи издирването, му се струваше редно да носи дрехите на баща си. Това беше важно. Видът му на обеднял благородник би улеснил достъпа му до богатите къщи, а именно там бяха робите. В старите костюми на баща си Фюри можеше да бъде приет за поредния странник с добри маниери, преживяващ благодарение на остроумието и чара си.
Облечен по модата отпреди двайсет и пет години и с протрит кожен куфар в ръка, той отиде и при двамата си родители, за да им съобщи намеренията си.
Знаеше, че майка му е в леглото си в сутерена на къщата, защото тя живееше там. Също така знаеше, че няма да го погледне, когато влезе. Никога не го правеше и той никога не я беше винил затова. Беше точно копие на откраднатия й син, ходещ, говорещ и дишащ спомен за трагедията. Това, че той беше индивидуална и отделна личност от Зейдист, това, че беше оплаквал загубата също като нея, защото половината от самия него липсваше, откакто беше отвлечен близнакът му, както и нуждата му от напътствия и грижи, не бяха понятни за нея заради собствената й болка.
Майка му никога не го беше докосвала. Нито веднъж. Нито дори като малък, за да го изкъпе.
Когато почука на вратата й, Фюри не пропусна да й се представи, преди да влезе, за да я подготви. Тя не отговори и той отвори, запълвайки рамката на вратата с новото си преобразено тяло. Съобщи й какво се кани да направи, без да е сигурен какво да очаква от нея. Не получи отговор. Нито дума. Тя дори не вдигна глава от парцаливата си възглавница.
Затвори вратата и тръгна към стаята на баща си.
Той изобщо не беше на себе си. Лежеше мъртвопиян сред бутилки от евтина бира, която го държеше в достатъчно замаяно състояние, че да не мисли прекалено. След като напразно се опита да събуди баща си, Фюри надраска бележка, остави я върху гърдите му, качи се горе и напусна къщата.
Застанал върху напуканата и покрита със сухи листа тераса на някога великолепния семеен дом, той се заслуша в звуците на нощта. Знаеше, че е твърде вероятно вече да не види родителите си, и се тревожеше, че единственият им останал доген може да умре или да се нарани. И какво щяха да правят тогава?
Вперил очи в някога величествената гледка, той почувства, че близнакът му е някъде там, в нощта, и чака да бъде открит.
Един облак се отдръпна от лицето на луната и Фюри потърси дълбоко у себе си нужната му сила.
Истината е, заговори тих глас в главата му, че може да търсиш в продължение и на хиляда нощи, може дори да намериш дишащото тяло на близнака си, но не си в състояние да спасиш онова, което не подлежи на спасение. Не си достатъчно способен за тази задача и най-важното — съдбата ти е да се проваляш при всяко начинание, тъй като носиш проклятието на родения втори.
Това беше първият път, когато Магьосника проговори.
Когато осмисли казаното, той се почувства прекалено слаб за предстоящото пътуване и даде обет за въздържание. Погледна към блестящия диск върху синьо-черното небе и се закле пред Скрайб Върджин, че ще се държи настрана от всичко, което би могло да го разсее. Щеше да бъде чист и целенасочен спасител. Щеше да бъде героят, върнал близнака си у дома. Щеше да бъде лечителят, който бе изкоренил тъгата, измъкнал бе семейството си от разрухата и му бе върнал някогашното здраве и красота.
Той щеше да е градинарят.
Магьосника върна Фюри към действителността. Но аз бях прав, не е ли така? Родителите ти умряха нещастни и без време. Близнакът ти беше използван за курва, а ти не си в ред с главата. Бях прав, нали, приятел?
Фюри насочи вниманието си към тайнствената бяла шир на Другата страна. Всичко беше така съвършено и подредено. Нямаше нищо не на мястото си. Белите лалета на белите си стъбла растяха в лехи около сградите. Дърветата не излизаха отвъд границите на гората. Нямаше нито един плевел.