Почуди се кой ли косеше ливадата и имаше усещането, че като всичко друго и тревата бе контролирана.
Сигурно беше хубаво състояние.
14.
В къщата на Братството Кормия отново погледна часовника на бюрото си. Джон Матю трябваше да е дошъл да я вземе още преди час и половина, за да гледат филм, и се надяваше, че нещо не се е объркало. Направи още няколко крачки и установи, че тази вечер стаята й се струва прекалено малка, твърде претъпкана, въпреки че нямаше нови мебели и тя беше сама.
Прескъпа Скрайб Върджин, тя преливаше от енергия.
Кръвта на Примейла беше причината.
А също и всепоглъщащата незадоволена потребност.
Спря до прозореца, докосна устни с върховете на пръстите и си припомни вкуса му, усещането за тялото му. Какъв влудяващ прилив на енергия, какъв божествен екстаз. Но защо беше спрял? Този въпрос не спираше да се върти в главата й. Защо не беше продължил? Да, наистина беше привикан чрез медальона, но като Примейл той определяше правилата. Той беше силата на расата, господарят на Избраниците. Можеше да пренебрегне всичко и всеки, стига да желаеше.
Прилошаваше й от единствения възможен отговор. Дали беше постъпил така заради чувствата си към Бела? Дали вярваше, че бе предал любимата си?
Беше трудно да реши кое е по-лошо — той да бъде с нея и с всичките й сестри или да не бъде с никоя от тях, защото сърцето му принадлежи на друга.
Докато се взираше навън в нощта, й се стори, че ще полудее, ако остане в стаята си, и тогава погледът й беше привлечен от вълнистата повърхност на басейна. Нежното движение на водата й напомни за дълбоките вани от Другата страна и обещаваше отмора от налегналите я тревоги.
Кормия излезе и се озова в коридора, преди да разбере, че е напуснала спалнята си. Като се движеше бързо и безшумно с босите си крака, тя се спусна по главното стълбище и премина по мозаечния под на фоайето. Използва вратата на билярдната зала, през която бяха минали с Джон предишната вечер, и излезе от къщата.
Застанала на хладните плочки на терасата, тя наостри сетивата си, а очите й пробягаха по онази част от масивната стена, разположена по периферията на имота, която бе в полезрението й. Нямаше явна опасност. Нищо не се движеше сред цветята и дърветата в градината, освен гъстия нощен въздух.
Хвърли поглед обратно към къщата. От прозорците струеше светлина и тя видя вътре да се движат догени. Имаше кого да повика, ако й беше нужна помощ.
Притвори вратата, повдигна полите на робата си и се затича през терасата към водата.
Басейнът имаше правоъгълна форма и беше обточен със същия черен камък като настилката на терасата. Наоколо имаше платнени шезлонги и масички със стъклени плотове. От едната страна беше поставено някакво черно приспособление с бял резервоар. Цветя в саксии придаваха цвят на обстановката.
Коленичи и провери водата. Повърхността й лъщеше на лунната светлина, може би защото дъното на басейна също беше покрито с черен камък. Не беше изграден като ваните у дома. Дълбочината не се увеличаваше постепенно и тя подозираше, че е значителна. Въпреки това не съществуваше опасност. На равни разстояния по периферията имаше извити дръжки, които биха й помогнали да излезе от водата.
Първо потопи пръстите на крака си, после цялото стъпало.
Повърхността на водата се раздвижи и се появиха малки вълнички, които сякаш я окуражаваха. Отляво имаше стълби с малки стъпала и очевидно по тях се влизаше вътре. Тя се приближи, свали робата си и влезе гола във водата.
Сърцето й препускаше, но водата я прие гальовно, сякаш попадна в меко масло. Кормия продължи да се потапя, докато нежната й прегръдка не я погълна от гърдите до стъпалата.
Колко прекрасно беше.
Инстинктът й подсказа да рита с крака и тя го направи, а тялото й се плъзна напред, сякаш безтегловно. Разпери ръце, после ги прибра към тялото си и установи, че може да избира посоката си на движение. Ръка вдясно, после вляво.
След като приключи с опознаването, Кормия се обърна по гръб и се понесе, загледана в небето. Блещукащите светлинки я накараха да се замисли за своето място в редиците на избраниците и за дълга й да бъде една от многото, молекула — част от цялото. Със сестрите й не се отличаваха една от друга в рамките на общата традиция, на която служеха. Точно както тази равна и гладка вода, непознаваща граници. Също като звездите над главата й, всичките еднакви.