— Казах ли ти, че купих сграда на четири пресечки от тук?
— Да. Вчера. Как мина с Принцесата?
— На този град му е нужен готически клуб. Мисля да го нарека „Желязната маска“. — Той се наведе към светещия екран на лаптопа си. — Приходите от тук ще са повече от достатъчни да покриват вноските по заема. Или може просто да платя в брой, но това би довело до нова ревизия. Мръсните пари са сложна работа и ако ме попиташ още веднъж за снощи, ще те изхвърля.
— Не сме ли в прекрасно настроение?
Горната му устна потрепна и той оголи кучешките си зъби.
— Не ме предизвиквай, Хекс. Изобщо не ми е до това.
— Добре, мълчи, щом искаш, но не си и помисляй да се показваш пред персонала. Защо си търкаш очите?
Той трепна и погледна часовника си. През червената пелена пред очите си все пак успя да види, че са минали само три часа след последната инжекция допамин.
— Вече ти е нужна нова доза, нали? — попита Хекс.
Той дори не си направи труда да кимне, а просто отвори чекмеджето и извади стъклен флакон и спринцовка. Свали си сакото, нави ръкава на ризата, сложи турникет на ръката си и се опита да вкара иглата в червената капачка.
Не успя да уцели съвсем. Без пространствено възприятие той действаше на сляпо, опитвайки се да срещне върха на иглата с капачката на малкото шишенце и пропусна няколко пъти.
Симпатите виждаха само нюанси на червеното и при това двуизмерно. Когато лекарството не му действаше, защото беше под стрес или защото бе пропуснал доза, промените в зрението бяха първият признак за беда.
— Остави на мен.
Заля го вълна от слабост и усети, че не може да говори, затова само поклати глава към нея и продължи да се бори със спринцовката. Междувременно тялото му започна да излиза от състоянието на вкочаняване, започваше да усеща ръцете си и да чувства иглички в краката си.
— Добре, стига с това твое его. — Хекс заобиколи бюрото, решена да постигне целта си на всяка цена. — Просто ме остави да…
Той се опита да смъкне ръкава си надолу достатъчно бързо. Не успя.
— Мили боже — ахна тя.
Рив понечи да дръпне ръката си, но беше късно. Прекалено късно.
— Остави ме да го направя — каза Хекс и положи длан върху рамото му. — Просто се отпусни, шефе… и ми позволи да се погрижа за теб.
С изненадващо нежни ръце тя взе спринцовката и флакона, после опъна покритата му със синини ръка на бюрото. Напоследък се бодеше твърде често и въпреки бързото заздравяване вените му бяха съсипани — подути и целите надупчени като осеяно с ями натоварено шосе.
— Ще използваме другата ръка.
Хекс опъна дясната му ръка и се справи със спринцовката и флакона без проблеми, като изтегли нормалната му доза. Той поклати глава и вдигна два пръста, за да я накара да я удвои.
— Прекалено много е.
Той посегна за спринцовката, но Хекс бързо я дръпна от обсега му. Рив стовари юмрук върху бюрото и закова настоятелен поглед в нея.
С две изразителни думи тя изтегли още от лекарството, а той я наблюдаваше как претърсва чекмеджето му за напоени със спирт салфетки, разтваря опаковката и почиства място при сгъвката на лакътя. След като го инжектира, освободи турникета и прибра всичко обратно в бюрото.
Рив се отпусна назад в креслото и затвори очи. Виждаше червения цвят дори и със затворени клепачи.
— Откога продължава това? — попита тя тихо. — Двойната дозировка? Инжектирането без дезинфекция? По колко пъти на ден го правиш?
Той само поклати глава.
Секунди по-късно я чу да отваря вратата и да нарежда на Трез да докара бентлито. Точно се канеше да й обясни, че онова, което е намислила, няма да стане, когато тя отвори дрешника му и извади едно от кожените му палта.
— Отиваме в клиниката на Хавърс — обяви Хекс. — И ако спориш с мен, ще повикам твоите момчета и те ще те изнесат от офиса ти като парцалена кукла.
Рив се втренчи в нея.
— Ти не си… шефът тук.
— Така е. Но мислиш ли, че ако кажа на гардовете колко е инфектирана ръката ти, ще се замислят и за секунда, преди да вземат нещата в свои ръце? Ако си послушен, може да се возиш на задната седалка вместо в багажника. Създаваш ли главоболия, ще служиш за украса на задното стъкло.
— Да ти го…
— Това вече го пробвахме, не помниш ли? На никой от нас не му хареса.
По дяволите. Точно от такова напомняне имаше нужда.