— Мисли логично, Рив. Няма да спечелиш. Защо изобщо си правиш труда да спориш? Колкото по-скоро отидеш, толкова по-скоро ще се върнеш. — Двамата се гледаха намръщено един друг няколко мига, докато накрая тя каза: — Добре, да забравим за двойната дозировка. Просто нека Хавърс погледне ръката ти. Една дума: сепсис.
Като че докторът не би се досетил какво става, когато го видеше.
Рив хвана бастуна си, бавно се оттласна от креслото и се изправи.
— Прекалено ми е топло… за палтото.
— Ще го взема с нас, защото не искаме да замръзнеш, след като действието на допамина започне.
Хекс му поднесе ръката си, без го погледне, защото знаеше колко е горд и иначе не би се облегнал на нея. А се налагаше. Беше отслабнал до крайност.
— Мразя, когато си права — измърмори той.
— Това обяснява защо толкова често избухваш.
Заедно излязоха бавно от офиса на улицата.
Бентлито ги чакаше там и зад волана седеше Трез. Мавърът нито зададе въпрос, нито пусна някакъв коментар, такъв си беше.
И разбира се, смазващото мълчание те кара да се чувстваш още по-зле, когато си се държал като гадняр.
Рив пренебрегна факта, че Хекс го настани на задната седалка и седна до него, като че се притесняваше да не му стане зле от пътуването или нещо такова.
Колата потегли гладко като вълшебно килимче и това беше адски на място, защото той се чувстваше така, сякаш се рееше в приказна страна. С неговата природа на симпат, бореща се с вампирската му кръв, той беше постоянно зает да поддържа равновесието между лошата и донякъде свястната си страна и люшкането в сферата на моралните ценности му причиняваше ужасно гадене.
Може би Хекс беше права да се опасява от повръщане.
Завиха наляво по „Трейд Стрийт“, поеха по Десето авеню и се насочиха към реката, където се качиха на магистралата. След четири отбивки завиха и се понесоха плавно през един скъп квартал, където в дъното на дворове, подобни на паркове, се извисяваха огромни къщи, които напомняха на крале, очакващи пред тях да се коленичи.
С червеното си двуизмерно зрение Рив не виждаше много. Със способностите си на симпат долавяше прекалено много. Усещаше хората в домовете, разгадаваше обитателите по емоционалните отпечатъци, оставяни от тях чрез енергията, произвеждана от чувствата им. Макар онова, което виждаше, да беше плоско като телевизионен екран, усещането му за хората беше триизмерно. Комбинацията от радост и тъга, вина и похот, гняв и болка създаваха структури също така пространствени като къщите им.
Въпреки че взорът му не можеше да проникне през ограждащите стени и дърветата, не можеше да разруши материала на сградите, дяволската му природа виждаше мъжете и жените вътре така ясно, като че стояха пред него голи, и инстинктът му се пробуди. Съсредоточи се в слабостите, съдържащи се в емоционалната мрежа, търсейки нередностите в съществуването на тези хора, и изпитваше желание да го разтърси още повече. Той беше като лукава котка, а те — смирени мишлета. Хищен преследвач, който искаше да си играе с тях, докато малките им мозъци не извадеха наяве мръсните им тайни, грозните им лъжи и срамните им тревога.
Тъмната му страна ги ненавиждаше с хладнокръвна безпристрастност. За природата му на симпат слабите нямаха място на земята. Те трябваше да си получат своето, додето то не ги задавеше и убиеше и после труповете им да бъдат прегазвани в калта, образувана от собствената им кръв, в похода към следващата жертва.
— Мразя гласовете в главата си — промълви той.
Хекс погледна към него. На осветлението в колата суровото й интелигентно лице му се стори изненадващо красиво. Може би защото беше единствената, която истински разбираше с какви демони се бори той и тази връзка помежду им я правеше прекрасна.
— По-добре да презираш тази си страна — отговори тя. — Омразата те предпазва.
— Борбата е досада.
— Знам. Но би ли се примирил с друго?
— Понякога не съм много сигурен.
Десет минути по-късно Трез вкара колата през портата на имота на Хавърс. Междувременно вцепенението в ръцете и краката на Рив беше започнало да се връща, а телесната му температура беше спаднала. Когато бентлито заобиколи отзад и спря пред входа на клиниката, самуреното палто беше истински божи дар и Рив го облече, за да се стопли. Като излизаше от колата, забеляза, че червеният цвят беше отслабнал и светът възвръщаше обичайната си палитра от нюанси, а пространственото му възприятие беше поставило предметите на местата, на които беше свикнал да ги вижда.